Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илюзии ((Приключенията на един месия по неволя))». Краткое содержание книги:
— Светът, както казваш, е сън, понякога хубав. Залези. Облаци. Небе.
— Не. Само образът е сън. Красотата е истинска. Схващах ли разликата? Кимнах, почти разбрал. По-късно все пак надзърнах в наръчника.
Светът
е твоята тетрадка,
върху нейните страници ти правиш
своите сметки.
Светът не е реален,
въпреки че, ако искаш,
может да изразиш в нея реалното.
Освен това разполагаш със свободата
да пишеш глупости,
лъжи или да
късаш страниците.
Първородният грях —
това е да ограничаваш
Аза.
Не го прави.
Тръгвахме си от града; следобедът беше мек и топъл, току-що се бе излял дъжд и пак се канете да вали, тротоарите бяха мокри.
— Нали, Дон, можеш да минаваш през стени?
— Не.
— Кажеш ли „не“, знам, че казваш „да“, така показваш, че не ти харесва как съм ти задал въпроса.
— Така де, трябва да спазваме правилата — рече ми той.
— Какъв е проблемът — да минеш през стената или самата стена? — Да, че и по-лошо. Въпросът ти предполага, че съществувам в ограничено пространство и време. Днес не съм в настроение да приемам предположенията ти за мен.
Смръщих се. Знаете какво го питам. Защо не ми отговори без заобикалки и не ме остави да проумея как точно прави тези неща?
— Така ти помагам поне малко да си точен в мислите си — каза ми той благо.
— Хубаво де! Защо не се престориш, че можеш да минаваш през стените, стига да го поискаш? Сега по-добре ли задавам въпроса?
— Да. По-добре. Но ако държиш да си точен…
— Стига де! Знам как да изразя онова, което мисля. Та въпросът ми е: как правиш така, че чрез илюзията за материалната ограниченост, на която казваме „стена“, разсейваш илюзията за ограниченото чувство за самоличност, намерило израз в убеждението ни за целостта на времето и пространството, въплътена в понятието „тяло“?
— Така те искам! — каза ми той. Когато зададеш правилно въпроса, той вече съдържа в себе си отговора, нали?
— Не, не го съдържа. Как минаваш през стените?
— РИЧАРД! Почти го налучка и после прати всичко по дяволите. Аз не мога да минавам през стените… когато го казваш, имаш предвид неща, за които аз изобщо не мисля, а щом ги имаш предвид, отговорът е: „Не мога!“
— Но, Дон, много е трудно да се изразяваш точно. Толкова ли не се досещаш за какво ти говоря?
— Значи само защото едно нещо е трудно, ти изобщо не се опитваш да го правиш? В началото ти беше трудно да вървиш, но натрупа опит и сега изглежда лесно.
Въздъхнах.
— Да. Добре тогава. Все едно не съм те питал нищо.
— Така да бъде. Въпросът ми е: можеш ли?
Погледна ме така, сякаш не го интересуваше нищо.
— Та значи твърдиш, че тялото е илюзия и стената е илюзия, ала самоличността е истинска и не може да бъде ограничена от илюзиите.
— Не съм казвал такова нещо. Ти го казваш.
— Но е вярно.
— Разбира се — потвърди той.
— Как го правиш?
— Нищо не правиш, Ричард. Просто го виждаш вече направено.
— Божичко, звучи елементарно.
— То е като ходенето. Не можеш да се начудиш как така ти е било трудно да се научиш.
— Сега, Дон, за мен не че е трудно, за мен е невъзможно да минавам през стените.
— А не си ли се замислял, че ако повтаряш стотици пъти „невъзможно е“, изведнъж трудните неща ще станат за теб лесни?
— Извинявай. Възможно е и ще го правя, когато му дойде времето.
— Ходи по водата, моля ви се, пък увесил нос, защото не можел да минава през стените!
— Да, ама онова беше лесно, докато това тук…
— Захванеш ли да доказваш, че нещо ти пречи, и то наистина започва да ти пречи — изтананика той. — Нали само преди седмица се окъпа в пръстта!
— Да.
— А нима стената не е отвесна пръст? Толкова ли е важно за теб каква е посоката на илюзията! Значи водоравните илюзии са победими, а отвесните не?
— Дон, май започвам да те разбирам.
Той ме погледна и се усмихна.
— Времето, когато започваш да ме разбираш, е време, през което е редно да те оставя за малко сам.
В края на града имаше огромен склад за фураж и зърно, беше от червени тухли. Дон сякаш бе решил да се върне при самолетите по друг непознат за мен, — по-къс път. Този път минаваше през тухлената стена. Приятелят ми зави рязко надясно, към стената, и изчезна. Сега си мисля, че ако бях свърнал веднага след него, сигурно също щях да мина оттам. Аз обаче спрях на тротоара и загледах мястото, където допреди миг бе стоял той. Сетне се пресегнах и докоснах тухлите — бяха твърди.
— Някой ден. Дон — казах, — някой ден…