Ловци на кости

Все пак един самотен ездач едва ли щеше да й донесе спасение, защото тя бе жена с обилни женски чарове — и беше сама. Понякога, казваха, разбойници и грабители минавали по тези общо взето забравени пътища. Разбойниците обаче бяха прочути с невеликодушието си.

Тътенът на копитата се приближаваше, все по-силен, после ездачът забави и миг след това зноен облак прах се завихри над Сеймар Дев. Конят изцвили — звук, изпълнен с някаква странна злост — и последва по-тихо тупване: ездачът скочи на земята. Много леки и тихи стъпки доближиха към нея.

Какво беше това? Дете ли? Жена?

Нова сянка се плъзна над хвърляната от фургона и Сеймар Дев извърна глава към фигурата, която заобиколи колата и я изгледа отгоре.

Не. Нито дете, нито жена. Може би не беше и мъж, прецени тя. Привидение, с дрипава бяла кожа, заметната на невероятно широките рамене. Меч от очукан кремък, вързан на гърба му, с увита в кожа дръжка. Тя примига да види по-добре, но яркото слънце зад него я надви. Мъж като великан. И стъпваше като пустинна котка. Видение от кошмар, халюцинация.

А сетне той заговори, но не на нея, явно:

— Ще трябва да почакаш за храната си, Хавок. Тази още е жива.

— Хавок умрели жени ли яде? — попита прегракнало Сеймар. — С кого яздиш?

— Не „с кого“ — отвърна великанът. — „Кого.“ — Приближи се и се наведе над нея. Имаше нещо в ръцете му — мях, — ала тя усети, че не може да откъсне очите си от лицето му. Остри черти, прорязани и нашарени с татуировка от строшено стъкло, дамгата на избягал роб. — Видях фургона ти — продължи той на речта на пустинните племена. — Но къде е животното, което го е теглило?

— Във фургона — отвърна тя.

Той остави меха до нея, изправи се, отиде и се наведе да погледне.

— Вътре има мъртвец.

— Да. Умря.

— Той е теглил този фургон? Нищо чудно, че е умрял.

Тя се пресегна и придърпа меха. Издърпа запушалката. Топла, благословена вода.

— Виждаш ли онези два лоста до него? — попита, след като преглътна. — Като ги натискаш, колата се движи. Мое изобретение.

— Не е ли трудно? Защо си наела старец да го върши?

— Беше потенциален вложител. Искаше сам да види как действа.

Великанът изсумтя и я изгледа замислено.

— Справяхме се чудесно — продължи Сеймар. — Отначало. Но после се счупи. Предавката. Мислехме да е само половин ден, но той ни беше откарал много далече, преди да издъхне. Мислех да се върна пеш, но си счупих крака…

— Как?

— Ритнах колелото. Все едно, не мога да вървя.

Той продължаваше да я гледа вторачено, като вълк окуцял заек. Тя отпи още глътка вода.

— Ще ме насилиш ли? — попита го.

— Кръвното масло кара един воин Теблор да изнасилва. Нямам кръвно масло. Не съм взимал жена насила от години. От Угарат ли си?