Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Е, какво ново след последния ни сеанс? — попита тя.
Не знаех дали Синтия ще спомене за смахнатото обаждане сутринта. Не исках да говорим за него, не го смятах за важно и чувствах, че сме изгладили нещата с отиването ми в магазина, затова преди тя да отвори уста, се обадих:
— Нещата вървят добре. Много добре.
— Как е Грейс?
— Добре е. Сутринта я заведох на училище. Хубаво си поговорихме.
— За какво? — попита Синтия.
— Просто побъбрихме.
— Още ли проверява нощното небе за метеори? — попита доктор Кинцлър.
Махнах пренебрежително с ръка.
— Това е нищо.
— Мислиш ли?
— Да. Интересува се от слънчевата система, космоса и другите планети.
— Но й купихте телескоп.
— Разбира се.
— Защото се тревожи, че астероид ще унищожи Земята — напомни ми доктор Кинцлър.
— Помага й да успокоява страховете си и го използва да гледа звездите и планетите. А може би и съседите — усмихнах се аз.
— Какво е общото й ниво на безпокойство? Как бихте го определили? Засилва ли се или намалява?
— Намалява — отвърнах аз.
— Засилва се — едновременно с мен каза Синтия.
Доктор Кинцлър повдигна вежди в недоумение. Мразех, когато правеше така.
— Мисля, че все още е притеснена — рече Синтия и ме погледна. — Понякога е много уязвима.
Доктор Кинцлър кимна замислено.
— Защо мислите, че е така? — попита тя, като гледаше Синтия.
Жена ми не беше глупава и знаеше за какво намеква психотерапевтът. Не й беше за пръв път.
— Мислите, че аз й го предавам.
Раменете на доктор Кинцлър се повдигнаха един-два сантиметра.
— А ти какво мислиш?
— Опитвам се да не се тревожа и да не говорим за тези неща пред нея.
Предполагам, че издадох някакъв звук, защото привлякох вниманието им.
— Да? — попита доктор Кинцлър.
— Грейс знае много повече, отколкото казва. Гледала е предаването.
— Какво? — учуди се Синтия.
— Гледала го е в дома на една приятелка.
— Коя? Искам име — настоя Синтия.
— Не знам. И мисля, че няма смисъл да бием Грейс, за да ни го каже. — Погледнах доктор Кинцлър. — Това беше в преносен смисъл.
Тя кимна.
Синтия прехапа устни.
— Грейс не е готова. Не е необходимо да знае тези неща за мен. Още не. Трябва да я предпазим.
— Това е едно от най-трудните неща за един родител — отбеляза доктор Кинцлър. — Да съзнаваш, че не можеш да предпазиш децата си от всичко.
— Имаше телефонно обаждане — след кратък размисъл изръси Синтия и разказа подробностите.
Доктор Кинцлър й зададе няколко въпроса, подобни на моите. Познала ли е гласа? Мъжът обаждал ли се е и преди?
— Какво мислиш, че е искал да каже с думите, че семейството ти прощава?
— Това не означава нищо — намесих се аз. — Бил е някой откачен.
Доктор Кинцлър ме погледна така, сякаш искаше да ми каже да млъкна.
— Точно това си мислех и аз — отвърна Синтия. — За какво да ми прощават? Че не съм ги намерила? Или че не съм направила повече, за да разбера какво се е случило с тях?
— Не си можела да го сториш — рече психотерапевтът. — Била си дете. Четиринайсетгодишните все още са деца.
— А после се зачудих дали мислят, че аз съм виновна за случилото се с тях. Моя ли е вината, че са заминали? Какво съм направила, че да ме оставят посред нощ?
— Още мислиш, че ти си отговорна.
— Виж — побързах да изпреваря Синтия, — обадил се е ненормален човек. Всякакви хора са гледали предаването. Не трябва да се изненадваме, че ще позвънят и неколцина луди.
Доктор Кинцлър леко въздъхна и ме погледна.
— Тери, може би моментът е подходящ Синтия и аз да поговорим насаме.
— Не — възрази Синтия. — Не е нужно той да излиза.
— Тери — повтори психиатърът. Усилено се опитваше да бъде търпелива, но виждах, че й е писнало. — Разбира се, че може да се е обадил някой луд, но думите му пак са отключили чувствата на Синтия, и ако разберем реакцията й към тези чувства, ще имаме по-добра възможност да се справим с проблема.
— С какъв по-точно проблем се справяме? — Не исках да споря, а да знам. — Не се правя на интересен. За миг изгубих от поглед целта.