Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Получих го, само защото Рупърт познава Магда още от времето в „Студио 54“, когато живял за кратко тук през седемдесетте. И когато разбрал, че тя се нуждае от асистент, предложил веднага мен. Бил сигурен, че за нищо на света не бих пропуснала шанса да работя в нюйоркска галерия. „Освен това дължа на Магда огромна услуга“ — сподели с мрачен тон той, без да се впуска в подробности.
И аз не настоях повече. Ако трябва да бъда честна, беше ми напълно достатъчно да разбера, че Рупърт, с неговия тъмносин блейзер с позлатени копчета и пръстен с фамилен герб, някога е разтърсвал задник в прочута дискотека.
— Ще предложим вино, шампанско… — продължава сега тя, а после сбърчва нос. — Е, може би не точно шампанско — всяко пенливо вино ще свърши същата работа. — Благодарение на щедрите издръжки, които бе получила при разводите си, Магда е изключително богата жена. Но освен това е много пестелива. — Така де, кой ще усети разликата, нали така? — поглежда ме тя и разперва ръце.
„Хората, които харчат хиляди долари за произведения на изкуството“ — изкушавам се да й отвърна аз, обаче тя вече е една крачка пред мен.
— И храна! Трябва да предложим купища храна! — отсича, протяга ръка към една багета, обаче после размисля и се отказва. Въпреки настояванията й всички около нея да ядат, не мисля, че някога съм забелязала някаква храна да преминава между подозрително издутите й устни.
— Имаш предвид канапета ли?
— Какви канапета? — поглежда ме смръщено тя. — Няма да слагаме дивани, я!
— Не. Имам предвид онези мънички хапки — пояснявам. — А може и суши — това винаги върви при подобни случаи.
— Ха, суши! — сбръчква отвратено нос тя. — Да не съм луда да ям сурова риба върху смачкан ориз!
— Когато работех в Лондон, веднъж направихме едно откриване със суши и саке и всичко мина много добре — изтъквам окуражително. — Даже получихме няколко похвали от гостите!
— А, не! — махва с ръка тя. — Ние ще предложим кюфтета!
За момент оставам с усещането, че не съм чула добре.
— Кюфтета ли? — изричам бавно.
Да поканиш гости в галерия за откриване на изложба и да им сервираш кюфтета е абсолютно нечувано в света на изкуството! Опитвам се да си представя как Рупърт дъвче кюфтета, докато се наслаждава на някакъв акварел от Еди-кого-си.
И странно защо — не успявам.
Ако трябва да бъда честна, мисля, че Рупърт би получил инфаркт само при споменаването на думата „кюфтета“.
— Ами да! Лично ще ги приготвя! По една моя специална рецепта! — отсича решително Магда. — Ще обера овациите, гарантирам ти! Моите кюфтета са световноизвестни! — Кратка пауза. — Какво? Ти май не ми вярваш, а?
Вдигам очи и забелязвам, че Магда ме наблюдава възмутено.
— О, нищо подобно! Разбира се, че ти вярвам! — побързвам да замажа положението. — Сигурна съм, че ще бъдат много вкусни!
Тя скръства ръце пред гърди и впива очи в мен. Ноздрите й потрепват. Напомня ми за бик в мига преди да нападне. Знам го, защото израснах близо до ферма и там имаше един бик, който едва не потроши кокалите на някакъв случайно преминаващ през територията му странник.
И точно в този момент се чувствам като въпросния нещастен странник.
— Значи кюфтета, а! Мммммм… — възкликвам, като същевременно се опитвам да кажа нещо положително за кюфтетата, като забравя напълно манджата в училищния стол. — Колко… хммм… месно!
Месно ли? Браво, бе, Луси! Само това ли успя да измислиш?!
Идва ми да потъна в земята, но дори и да подозира нещо, шефката ми не го показва. Тъкмо обратното — устните й леко потрепват и аз виждам как започва бавно да се топи.
— Любимите ми! — допълвам услужливо.
Добре де, ако ще е гарга, поне да е рошава.
— Сериозно? — изрича Магда и пищната й гръд се издува още повече.
— Абсолютно! — кимвам аз и мислено се моля за пощада.
А после продължавам:
— Всъщност бих могла по цял ден да ям кюфтета!
Веднъж отприщила се, не съм в състояние да се спра.
— Сериозно? — Магда вече определено цъфти от щастие.
— Ами да! — кимам енергично. — Даже ако някой някога ме попита: „Луси Хемингуей, ако трябва да ядеш само едно нещо през целия си живот, какво би било то?“, аз си знам, че няма да бъде нито шоколад, а още по-малко сладолед! О, не! — Слагам ръце на кръста и размахвам театрално пръст, внезапно чувствайки се като онзи път, когато играх Ани в училищната пиеса.