Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Нямах никаква представа, че съществуват толкова много и различни начини да изядеш една батета и съм сигурна, че шефката ми щеше да продължава да ми предлага и нови, ако не бях побързала да преглътна и да изломотя:
— Ъхъммм… много е вкусно и така. — Като едва не се задавям.
— Ами… добре — цъква примирено с език тя. — Много е важно да пазиш силите си, защото днес ни предстои един много, ама много натоварен ден! Пристигат нови картини от един възхитителен художник от Колумбия! Да видиш само какви цветове! — И почуква с алените си нокти по устните си.
При споменаването на картини ме пробожда онова така познато вълнение, което ме спохожда винаги, когато видя творбите на нов художник. Нещо като изпърхване в стомаха, както когато бях малка и сутринта на Коледа хуквах надолу и зървах подаръците си под елхата. Усещането за очакване, последвано от откриването на нещо ново и прекрасно.
Сигурна съм, че картините ще бъдат възхитителни. Когато става въпрос за съпрузи и счупени прозорци, преценката на Магда може и да е отвратителна, но когато става въпрос за изкуство, тя има страхотни инстинкти.
Оглеждам галерията. Притежава я вече над двайсет години — още откакто я е спечелила след развода с втория си съпруг — строителен магнат и милионер. По собствените й признания тя нямала официално образование в областта на изкуствата. Просто се влюбила в картините и започнала да купува онова, което й грабвало окото, което я карало да се усмихва и което, поради нетрадиционния й подход, обикновено се оказвало уникално.
Когато човек си помисли за галерии, обикновено си представя онези огромни, внушителни бели хамбари на по няколко етажа. Но „Номер Трийсет и осем“ се помещава в някогашното избено помещение на огромна градска къща. Повечето хора минават покрай нашата галерия на път за големите дизайнерски магазини наоколо и въобще не им хрумва да сведат очи и да надникнат в прозорците ни. И така и не забелязват удивителното абстрактно платно на новия художник или поредицата разтърсващи литографии, които бяха част от последната ни изложба.
Но ако случайно попаднете на нашата улица и отделите няколко минути от натоварения си график, за да надникнете, със сигурност ще ви се прииска да се върнете, при това неведнъж. Защото, за разлика от онези огромни, страховити галерии, в мига, в който прекрачите прага на „Номер Трийсети осем“ и чуете надутата стереоуредба, ще си дадете сметка, че това е един съвсем нов начин съпреживяване на изкуството.
Забравете за тишината и за приглушения шепот. Магда е убедена, че за да се наслаждава човек на изобразителното изкуство, това трябва да става под звуците на музиката (има еклектични вкусове — миналата седмица беше операта „Бохеми“, а тази седмица е Джъстин Тимбърлейк), с чаша хубаво кафе в ръка и може би пакет пуканки. „Тук е като по кината! — провиква се тя на изненаданите случайни гости, които, попадайки при нас, веднага биват запитани как обичат пуканките — със сол или със захар. — Тук можете да избягате от действителността, да се позабавлявате и да използвате въображението си! И което е най-важното — тук няма опасност да срещнете Том Круз!“
Страстната ненавист на Магда към Том Круз („Само да е скочил в леглото ми, и ще го убия!“) може да се сравни единствено със страстта й към изкуството и желанието й да го направи достъпно за всички: Ръководи се от мантрата „Помни, че за гледане пари не вземат“, а ентусиазмът й е толкова заразителен, че никой не е в състояние да му устои. През няколкото седмици, откакто работя тук, вече съм забелязала няколко редовни посетители, които просто идват и се наслаждават на експонатите, без задължението непременно да купуват. Тук не е като в нито една от частните галерии, които познавам.
— И реших…
Обръщам се към Магда, а тя прави драматична пауза, придружена с мислено биене на барабани.
— Да? — поглеждам я и се подготвям. Вече знам, че тук трябва да очаквам неочакваното.
— Време е и ние да направим едно откриване на изложба! Да се изфукаме с таланта си! Да отворим широко вратите си! — Разперва ръце. — Да полетим нагоре въпреки тази гадна рецесия! — Свива устни и изръмжава срещу мен.
— О, ами… страхотно! — напявам аз. — Отлична идея.
А дълбоко в себе си въздъхвам облекчено. Щедрият подход на моята шефка към изкуството може и да е похвален, обаче ние не сме нито „МОМА“, нито „Уитни“ и наистина ни се налага от време на време и да продаваме нещо, за да се задържим в бранша. През шестте седмици, откакто работя тук, продажбите са толкова нищожни, че всъщност клонят към нулата, и вече бях започнала да се притеснявам за работното си място.