Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Така ме посреща тя всяка сутрин. Това е на светлинни години далече от лаконичното „Здравейте“, на което бях свикнала от Рупърт — старият ми шеф в Лондон. Но пък Рупърт беше възпитаник на Гордънстън и съученик на принц Чарлз. Обичаше да крачи из галерията така, сякаш бе облякъл костюма си заедно със закачалката, а на кутрето си носеше един от онези пръстени с наследствени фамилни гербове, с които се фукат аристократите.
И когато в галерията влезеше човек със същия тип пръстен на кутрето си, Рупърт започваше да върти сабя — сякаш това беше някакъв техен таен код, който им помагаше да комуникират чрез кутретата си.
Магда е пълната противоположност на този манталитет на кутретата на старомодната британска класова система. Тя е енергична и жизнерадостна еврейка със силен израелски акцент, въпреки че се е преместила в Ню Йорк преди трийсет години. Изобщо не си пада по увъртанията. Нарича нещата с истинските им имена, казва „Какво?“ вместо „Пардон?“ и въобще — прави на пух и прах цялата възпитателна система на Рупърт, който очевидно се бе вживял твърде дълбоко в ролята си на Хенри Хигинс от „Моята прекрасна лейди“.
При Магда всичко е облечено в хиперболи и възторжени метафори. Защо да наричаме лопатата „лопата“, когато можем да измислим нещо друго, за предпочитане — по-шокиращо? Говори с възклицателни знаци и непрекъснато ме забавлява с някоя от невероятните си истории — било то за някакъв възхитителен десерт („Ябълковият пай беше неповторим!“), за някого от тримата й съпрузи („Той беше ужасен, казвам ти — ужасен!“) или за когато е била арестувана („Та казвам аз на добрия полицай: «И защо да не мога да разбивам прозорците му? Че той ми разби сърцето! Това е просто справедливост!»“).
Та подобно на силно френско сирене човек или се влюбва в Магда, или я намразва.
За мое щастие с мен се случи първото.
— Гладна ли си? Закуси ли? — И без да дочака моя отговор, тя бръква в огромната си чанта на Луи Вюитон и вади оттам огромна книжна торба, която изглежда така, сякаш е обрала цялата пекарна на съседите. — Купих багети! — обявява триумфално. — Със сусам, с маково семе, с лук…
— Благодаря, но кафето ми стига — усмихвам се аз и протягам ръка към кафе-машината. — Пък и по принцип аз никога не закусвам.
Магда ме поглежда така, сякаш току-що съм й признала, че съм извънземен.
— Ти никога не закусваш?! — ококорва широко очи.
Като стана въпрос за това, тя винаги изглежда така, сякаш се кокори. Първоначално си мислех, че просто е постоянно изненадана, но сега разбирам, че това се дължи на формата на веждите й, които се намират малко по-високо на челото й от нормалното. Нещо ми подсказва, че това е вследствие на поредния „ремонт“.
Което в Щатите няма нищо общо с преобразуването на хамбар в жилищно помещение, а означава поредица от щипвания и дръпвания, изпълнени от мъж с бяла престилка на някой тузарски адрес на Пето авеню.
— Ами, обикновено е така.
Главата на Магда започва да се тресе бясно.
— Но това е ужасно! — изревава и за по-голям ефект удря с юмрук по барплота. — Ужасно!
Като я гледа човек, ще си помисли, че току-що е научила как цялото й семейство се е удавило в морето. Надали ще допусне, че вълнението се дължи на факта, че служителката й не обича да закусва.
— Не, честна дума, добре съм! Изобщо не съм гладна! — опитвам се да обясня, но на Магда тия не й минават.
— Ти трябва да ядеш! Трябва да ядеш, за да оцелееш! — провиква се драматично.
Отварям уста в опит за протест. Повярвайте ми, аз ям. И бедрата ми го доказват. Спомняте ли си онзи филм „Живи“, в който оцелелите от една самолетна катастрофа са принудени да започнат да се изяждат един друг, за да оцелеят? Е, добре. Ако разполагаха с бедрата ми, тези хора щяха да изкарат месеци наред. Даже години. Без да пипам останалите си другари.
Обаче няма никакъв смисъл да поднасям този факт на вниманието на Магда. Виждам го по решителното й изражение. И за да не спорим повече, аз се предавам и си вземам една багета с маково семе.
Изражението й автоматично преминава от трагично в комично като при онези театрални маски.
— Хубаво, да? — усмихва се щастливо тя.
— Мммм, да! Много е вкусно! — кимвам аз.
— Имам сирене крема и пушена сьомга! — възкликва тя.
— Не, благодаря — изфъфлям с пълна уста.
— А не искаш ли да я препечем?
Поклащам глава.
— Имам и мед! Искаш ли мед?
Продължавам да дъвча.
— Фъстъчено масло? Кисели краставички?