Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Наистина чувствахме колективна вина пред нея, разбирахме, че сме я подвели, ала колкото и да се стараехме, не съумявахме да вземем забележките й на сериозно. Това отчасти се дължеше на начина, по който говореше. Употребяваше изрази като „недостойни привилегии“ и „злоупотреба с възможностите“ — това са двете фрази, за които ние с Рут си спомнихме, когато разговаряхме в болничната стая в Дувър за отминалите години. Като общо смисълът ни беше ясен: ние в Хейлшам се намираме в особено положение и, следователно, с подобно лошо поведение не оправдаваме надеждите. Но останалото бе за нас пълен мрак. Ту ще се втурне напред с пълна пара, ту внезапно рязко ще спре и ще попита:
— Какво е това? Какво е това? Кой може да ни попречи?
След което ще затвори очи и ще свъси вежди, сякаш се мъчи да реши загадката. И макар да седяхме смутени и озадачени, ние напрягахме всички сили, за да й помогнем да си отговори на въпроса, който не й дава покой. После можеше да продължи с лека въздишка, което означаваше, че ни е простила, но също така можеше да последва и взрив:
— Не, аз няма да се дам! Никога! Нито аз, нито Хейлшам!
Когато двете с Рут си спомняхме тези дълги тиради, тя сподели с мен, че винаги се е удивлявала: как така в час всичко й се разбира, а тук — нито дума! Когато казах на Рут, че съм виждала как главната настойница се движи като на сън из Хейлшам и разговаря сама със себе си, тя се възмути:
— Престани! Това не е възможно! Нима Хейлшам щеше да стане това, което е, ако директорката е била чалната? Не, в никакъв случай! Умът на госпожица Емили беше остър като бръснач.
Не й възразих. Да, госпожица Емили можеше да бъде изключително проницателна. Ако например се намираш на някое забранено за възпитаниците място, било то в централната сграда или някъде другаде на територията на Хейлшам, винаги имаше къде да се скриеш при появата на някой от настойниците. Съществуваха безброй подходящи места както в помещенията, така и навън: вградени шкафове, ниши, храсталаци, жив плет. Но ако случайно се приближи госпожица Емили, сърцето ти отиваше в петите, защото тя неизменно щеше да те открие, където и да се криеш. Подсказваше й го шестото чувство. Ако, да кажем, си се скатала в шкафа, плътно си затворила вратата и седиш, без да шавнеш, по някое време неизменно ще доловиш стъпките й, които спират пред шкафа, и ще чуеш гласа й:
— Така. Излизай оттам.
Тъкмо това се случи веднъж и със Силвия С. на площадката на третия етаж, когато госпожица Емили бе обхваната от гневен пристъп. Макар че за разлика, да речем, от госпожица Люси, тя никога нямаше да ти се разкрещи, гневът й беше много по-страшен.
Ще присвие очи и ще започне гневно да си шепне, сякаш обсъжда със свой невидим колега какво най-безмилостно наказание да ти наложи. От една страна, на теб много ти се иска да чуеш какво си говори, от друга — не искаш да доловиш и дума от приказките й. Впрочем госпожица Емили никога не налагаше жестоки наказания на възпитаниците си. Почти никога не ни оставяше в класната стая след часовете, не ни даваше допълнителни задачи, не ни лишаваше от привилегиите ни. Но самата мисъл, че си й паднала в очите беше толкова непоносима, че ти се искаше тутакси да сториш нещо, за да изкупиш вината си.
Ала що се отнася до госпожица Емили, тя бе непредсказуема. Мисля, че тогава Силвия си го получи, но когато веднъж спря Лора, която тичаше през буренаците като луда, госпожица Емили само забеляза:
— Тук не бива, момиче. Прибирай се.
И отмина.
Веднъж се изплаших, че здравата ще си изпатя. Много обичах тясната пътека, която обикаляше главния корпус изотзад. Тя следваше всички изпъкналости и вдлъбнатини на стените; вървиш, отместваш клоните и драките встрани, промъкваш се под двете обвити с бръшлян арки и минаваш през ръждясалата портичка. По пътя можеш да надничаш в прозорците, край които минаваш. Според мен пътеката ми харесваше толкова много, освен всичко друго, и защото никога не съм била наясно дали ни е разрешено да се разхождаме по нея, или не. По време на часовете — не, разбира се, но в почивните дни или вечер? — нямах никаква представа. Така или иначе, по нея рядко минаваше някой и вероятно съм изпитвала допълнително удоволствие и от факта, че тук се чувствам насаме със себе си.