Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Никой не й отговори и ние влязохме в павилиона — повече не споменахме за случилото се.
Сега ми е ясно, че тогава бяхме във възрастта, в която вече поназнайвахме нещичко за себе си — кои сме, по какво се различавахме от настойниците си, от хората извън Хейлшам, — но все още не знаехме смисъла на всичко това. Сигурна съм, че и вие сте преживели нещо подобно в своето детство. Сходството не е външно, не е в подробностите, това е сходство вътрешно, сходство на чувствата, които сте изпитали. Защото независимо колко са те подготвяли настойниците, колко разговори са провеждали с теб, колко видеофилми са ти показвали, колко са те предупреждавали, до съзнанието ти едва ли е достигнало кой знае колко, когато си на осем като нас и когато градинарите и шофьорите непрекъснато се шегуват с теб и те наричат „златенце“.
Ала все пак нещо остава някъде дълбоко в съзнанието ти. Натрупва се и когато настъпи подобен момент, той не идва неочаквано за теб. Пет-шест години нещо в главата ти тихо нашепва: „Някога, може би много скоро, ще разбереш какво е това.“ И ти чакаш, без дори да си даваш сметка очакваш мига, в който ще ти стане ясно, че наистина си различен от останалите, че там, навън, съществуват хора, които подобно на Мадам не изпитват ненавист към теб и не ти желаят злото, но въпреки всичко потръпват при мисълта за теб — за това, как и защо си се появил на този свят — и се боят да не би случайно да се докоснат до ръката ти. Мигът, в който за първи път се сблъскаш с такъв човек и го погледнеш със собствените си очи, е отрезвяващ. Това е като да преминеш покрай огледалото, покрай което си минавал всеки ден, и внезапно да зърнеш в него нещо странно, нещо тревожно.
Глава четвърта
Към края на годината ще престана да работя като помощничка и макар да съм получила доста от тази си дейност, трябва да призная, че се радвам на възможността да си почина — да спра, да се замисля, да си припомня това-онова. Вероятно двете неща са свързани по някакъв начин помежду си — предстоящата промяна в моя живот и потребността да подредя спомените си от отдавна отминалите години. На първо време ми се ще да се ориентирам в случилото се между мен, Томи и Рут, след като пораснахме и напуснахме Хейлшам. Но вече съм наясно, че причините за по-късните случки се коренят в годините, прекарани в Хейлшам, ето защо в началото ми се ще да се поровя по-обстойно в най-първите си спомени. Да вземем например нашето любопитство по отношение на Мадам. На пръв поглед това бе детска измишльотина и нищо повече. Но ако погледна по-навътре в нещата, ще видя, че това бе началото на процес, който с течение на годините продължи да се развива и развива, докато накрая не се превърна във фактор, определящ нашия живот.
От онзи ден нататък самото споменаване на Мадам се превърна за нас ако не в табу, то в доста рядко събитие. Скоро това правило излезе извън рамките на малката ни компания и се разпространи сред всички наши връстници. Не че любопитството ни по отношение на нея намаля; но повечето от нас почувстваха, че ако се опитаме да копаем по-надълбоко, ще навлезем в територия, която все още е забранена за нас — ще започнем да си задаваме въпроси: какво прави с нашите работи, Галерията наистина ли съществува и други от този род.
Впрочем и темата за Галерията се появяваше все по-рядко в разговорите ни, така че няколко години по-късно, когато край езерото Томи ми разказа за разговора си с госпожица Люси, нещо в паметта ми се обади. Но едва по-късно, когато го оставих да седи на камъка и побързах да настигна приятелките си на игрището, си спомних какво точно е то.
Това бяха думите, които веднъж госпожица Люси произнесе в часа. Бях ги запомнила, защото ме заинтригуваха и защото това бе един от редките случаи, в които някой задаваше въпрос на настойник, свързан пряко с Галерията.
В разгара на нашия разговор се случи нещо, което по-късно нарекохме „жетонни дебати“. Когато пораснахме, двамата с Томи си спомнихме веднъж за тях и в началото не стигнахме до единодушие по въпроса на каква възраст сме били по онова време. Аз твърдях, че сме били десетгодишни, а той настояваше, че сме били по-големи, но накрая призна, че правата съм аз. В общи линии, аз съм сигурна, че не бях сгрешила: тогава бяхме в долния курс, четвърти клас, и епизодът с Мадам бе вече зад гърба ни, ала до разговора ни край езерото щяха да изминат още цели три години.
Според мен „жетонните дебати“ бяха в резултат на факта, че с възрастта у нас се засилваше чувството за собственост. Както вече споменах, дълго време смятахме, че ако вземат работата ти в билярдната — още повече, ако я вземе Мадам, — това е върхът на щастието. Но когато навършихме девет години, започнахме да изпитваме двойствени чувства. Панаирите с жетонната си система, която заменяше стоково-паричните отношения между нас, развиха навика да поставяме цена на всичко, което създавахме. Започнахме да се интересуваме от тениски с рисунки и надписи, за да украсяваме стените над леглата си, да придаваме индивидуалност на бюрата си. И, разбира се, много се грижехме за нашите „колекции“.