Избрани творби в два тома. Том втори

че, отколкото през другите дни на седмицата, и той каза „аха“, и попита за цвета на очите му, а картите отговориха, че едното му око има цвят на сок от тръстика на светло, а другото на тъмно и той пак каза „аха“ и попита какви са намеренията на този човек, и тогава за последен път му разкрих докрай истината на картите, защото му отговорих, че зелената маска бе вероломство и предателство, и той каза „аха“, с патоса на победител, сега знам кой е, мамка му стара, възкликна той, и това беше полковник Нарсисо Миравал, един от неговите най-близки помощници, който два дена след това се застреля с пистолет в ушите, без да даде някакво обяснение, горкият човек, и така се определяше съдбата на отечеството и предрешаваше неговата история според предсказанията на картите, докато един ден той чу да се говори за някаква уникална врачка, която предричала смъртта в безпогрешните вълшебни води на една пръстена паница, и тръгна тайно да я търси през клисурите, които можеха да прекосят само с мулета, и единствен свидетел беше неговият ангел-хранител с мачетето, тъй стигна до ранчото в планината, където тя живееше с една своя правнучка, която имаше три деца и скоро щеше да роди друго от съпруга си, умрял преди месец; бабата беше саката и полусляпа и седеше в дъното на спалнята, почти в пълен мрак, но когато го помоли да сложи ръцете си над паницата, някаква вътрешна, мека и ясна светлина озари водата и тогава той видя себе си, досущ същия, легнал по корем на пода, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши и златна шпора, и попита къде е това място, а жената отговори, взирайки се в заспалите води, че това е стая, по-голяма от тази, вътре се вижда нещо, което прилича на маса за писане, електрически вентилатор и прозорец към морето, и стените са бели, с картини с коне и едно знаме с дракон; и той отново каза „аха“, защото бе познал без съмнение своя кабинет, който се намираше до салона за аудиенции, и попита дали смъртта ще бъде насилствена или от лоша болест, а тя му отговори, че няма да е, че щяло да стане по време на сън и без болка, и той каза „аха“ и я попита разтреперан кога ще стане, а тя му отговори, че може да спи спокойно, защото няма да стане, преди да стигнеш моята възраст, а тя беше на 107 години, но няма да е и 125 години след това, и той каза „аха“, и тогава уби болната старица в хамака, та никой да не узнае при какви обстоятелства ще настъпи неговата смърт, удуши я с кожената каишка от златната шпора, без болка, без нито една въздишка, като изкусен палач, макар че тя беше единственото същество от този свят, човешки и животински, както в мир, така и на война, на което направи честта да го убие със собствените си ръце, горката жена. Подобни спомени от неговото позорно житие не измъчваха съвестта му в нощите на неговата есен, напротив, служеха му като пример за това какъв е трябвало да бъде, но не е бил, особено след като Мануела Санчес изчезна в мрака по време на затъмнението и той поиска отново да се върне в разцвета на своето варварство, за да облекчи в себе си яростта от присмеха, който го гнетеше, лягаше в хамака под шумола на вятъра в тамариндите, за да мисли за Мануела Санчес със злоба, която му разваляше съня, докато всички сухопътни, въздушни и морски сили я търсеха, без да открият следите й, дори в непознатите селитрени пустини, къде, по дяволите, си се скрила, питаше се той, къде, по дяволите, мислиш да се скриеш от моята ръка, та да разбереш кой е господарят тук, шапката върху гърдите му трепереше от туптенето на сърцето, непрекъснато беше разгневен и не обръщаше внимание на упорството на майка си, която все се мъчеше да разбере: защо не говориш от онази нощ на затъмнението, защо си се затворил в себе си, но той не отговаряше, тръгваше си, по дяволите всичко, майко, влачеше краката си като сирак и се пръскаше от яд от наранената си гордост, от незаслуженото огорчение, тези дивотии ми се случват, защото съм станал един мухльо, защото вече не съм сам господар на съдбата си, както преди, защото влязох в къщата на една проститутка с разрешение на майка й, а не както беше влязъл в прохладната и тиха къща на Франсиска Линеро на улица Сантос Игеронес, когато все още той самият, а не Патрисио Арагонес показваше на открито лицето на властта, беше влязъл, без дори да почука с чукчето, а както беше намерил за добре, в такт с единадесетте удара на часовника с махало, и аз чух дрънченето на златната шпора откъм терасата на двора и разбрах, че тези тежки стъпки като чукане в хаван по плочките на етажа не могат да бъдат на никой друг освен негови, представих си го целия още преди да го видя в отвора на вратата на вътрешната тераса, където алкарованът известяваше единайсет сред здравеца, пееше златният кос, замаян от миризмата на ацетон, която идеше от чепките грозде, закачени да се сушат под стряхата, светлината на зловещия августовски вторник се прокрадваше между новопокаралите листи на банановите дървета в двора и трупа на младия елен, който моят мъж Понсио Даса бе убил на разсъмване и беше го окачил за краката до натежалия клон с пожълтели от захарта банани, за да се отцеди кръвта; видях го по-голям и по-мрачен, отколкото ако беше ми се присънил с изкаляни ботуши и сако, напръскано с петна от пот, без оръжие на колана си, но охраняван от сянката на босоногия индианец, който застана неподвижно зад него с ръка върху дръжката на мачетето; видях неизбежните очи, моминската ръка, която откъсна един плод от най-близкия клон и го излапа лакомо, без да сваля поглед от предизвикателната Франсиска Линеро, която го наблюдаваше, изяде още един, после още един, като мляскаше лакомо с цялата си уста, сякаш джапаше в блато, а тя не знаеше къде да се дене, свенлива като млада булка, защото той бе дошъл да удовлетвори една своя прищявка и нямаше друга, по-висша от неговата власт, която да му попречи: едва долових уплашеното дишане на моя мъж, който седна до мен, и двамата останахме неподвижни, хванати за ръцете и за сърцата като на пощенска картичка, и двамата изтръпнали под погледа на непроницаемия старец, който продължаваше да стои на две крачки от вратата, да поглъща един след друг бананите и да хвърля корите през рамо в двора, без да мигне нито веднъж, откакто беше започнал да ме гледа, и едва когато изяде целия грозд банани и остана само оголеният клон до мъртвото животно, направи знак на босоногия индианец и заповяда на Понсио Даса да излезе за малко с моя побратим с мачетото, който има да уреди една работа с теб, и макар че аз агонизирах от страх, бях запазила достатъчно разума си, за да си дам сметка, че единственото спасение беше да му разреша да прави с мен каквото си иска върху масата, нещо повече — помогнах му да ме намери сред дантелите на фустите ми, след което останах без дъх от неговата миризма на амоняк и разкъса гащите ми с един замах, и ме търсеше с пръсти не където трябваше, а пък аз зашеметена си мислех — свети боже, какъв срам, ама че късмет, защото онази сутрин не бях успяла да се измия, залисана с добитъка, а той най-после беше постигнал своето след толкова месеци задиряне, но го направи набързо и лошо, сякаш беше по-стар, отколкото е, или много по-млад; беше така объркан, че едва можах да разбера кога си беше свършил работата, колкото може, и той заплака, плачеше с горещи като урина сълзи, като голямо и самотно сираче, плачеше с такава дълбока мъка, че аз изпитах състрадание не само към него, но и към всички мъже в света и започнах да го чеша по главата с върха на пръстите си и да го утешавам, това не е болка за умиране, господин генерал, животът е дълъг, а в това време човекът с мачетето беше замъкнал Понсио Даса навътре в банановата градина и беше го нарязал на толкова фини филийки, че беше невъзможно да се събере отново нарязаното му и пръснато от прасетата тяло, горкият човек, нямаше друг изход, каза той, защото иначе щеше да му стане смъртен враг до края на живота си. Това бяха много отдавнашни сцени от неговото господство, които засилваха още повече горчилката, породена от всичко, което бе нарушило устоите на властта му, щом дори не успяваше да предотврати злините от едно затъмнение; на масата за домино го жегна едно черно подозрение, предизвикано от леденото безстрастие на генерал Родриго де Агилар, единственото въоръжено лице, на което бе поверил живота си, откакто пикочната киселина вдърви ставите на неговия ангел-хранител с мачетето, и въпреки това се питаше сам дали толкова много доверие и власт, съсредоточени само в една личност, не беше причината за неговото нещастие, дали „моят побратим“ не беше го направил впрегатен вол, като го лиши от естественото му призвание на народен водач и го превърна в дворцов инвалид, неспособен да даде заповед, която не е била изпълнена предварително, чрез нездравата измислица да показва публично едно лице, което не беше негово, когато в добрите времена босоногият индианец му беше достатъчен и предостатъчен, за да му пробие с мачетето път сред множеството, като викаше, дръпнете се, проклетници, да мине властта, а сред оня гръм от овации беше невъзможно да се направи разлика кои са честните патриоти и кои са подлеците, защото по онова време все още не бяхме разкрили, че най-опасните са тези, които най-много викат „да живее мъжагата“, майка му стара, „да живее генералът“, а сега пък не беше достатъчна силата на оръжието му, за да намери онази нищожна кралица, която бе надхитрила непр