Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
Всички се спогледахме.
— В тази неприятна история са замесени високопоставени лица — продължи председателят. — Макар че вие само сте си изпълнили дълга, господин Камюзо, дано даде господ госпожа дьо Серизи да не остане луда от това сътресение! Отнесоха я полумъртва. Преди малко срещнах главния прокурор така отчаян, че просто ми дожаля. Много далеч сте отишли, драги Камюзо! — добави той на ухото ми.
— Да, скъпа моя, като излязох, едва вървях. Краката ми толкова трепереха, че не посмях да тръгна по улицата, а отидох да си почина в кабинета. Кокар, който подреждаше досието от това нещастно следствие, ми каза, че някаква красива жена била влязла с пристъп в „Консиержри“, поискала да спаси живота на Люсиен, в когото била лудо влюбена, и припаднала, като го намерила обесен с връзката му на прозореца на „пистолата“. Мисълта, че с начина, по който разпитвах този млад човек, който, между нас казано, беше напълно виновен, съм могъл да причиня самоубийството му, ме преследва, откакто излязох от Палатата, и все още ми се струва, че губя съзнание…
— Хайде сега! Да започнеш да се смяташ за убиец, защото един затворник се обесил в килията си точно когато си щял да го пуснеш на свобода!… — възкликна госпожа Камюзо. — Следователят е като генерал, под когото убиват коня му!… Това е всичко.
— Тези сравнения, миличка, са добри само ако човек иска да се шегува, а сега шегата е неуместна. В нашия случаи мъртвият сграбчва живия. Люсиен отнася в ковчега си нашите надежди.
— Тъй ли?… — запита госпожа Камюзо с дълбока ирония.
— Да, кариерата ми е свършена. Ще си остана за дял живот прост съдия-следовател в департаментския съд. Още преди тази съдбоносна развръзка господин дьо Гранвил беше много недоволен от обрата, който бе взело следствието: но думите му към нашия председател ми доказват, че докато господин дьо Гранвил е главен прокурор, аз никога няма да напредна!
Да напреднеш! Ето я страшната дума, мисълта, която в наши дни превръща висшия съдебен служител в чиновник.
Някога магистратът постигаше без бавене онова, което му се полагаше. Три или четири председателски шапки бяха достатъчни за стремежите във всеки парламент. Службата съветник задоволяваше хора като дьо Брос или като Моле в Дижон, както и в Париж. Тъй като сама по себе си тя бе вече цяло състояние, за да бъде носена както подобава, изискваше и голямо богатство. В Париж, извън парламента, хората от съдийското съсловие можеха да се домогват само до три по-високи длъжности: върховен контрол, пазител на държавния печат и канцлер. В по-низшите сфери, след парламентите, един прокурор в наказателен съд се смяташе доста важна личност и бе щастлив, ако остане през целия си живот на това място. Сравнете положението на един съветник в кралския съд в Париж през 1829 година, който няма друго състояние освен заплатата си, с положението на съветника в парламента през 1729 година! Разликата е голяма! Днес парите са повсеместна обществена гаранция, съдебните служители са освободени от задължението да притежават както някога голямо богатство; така че като депутати или перове на Франция те трупат едно след друго длъжности като съдебни служители, стават и съдии, и законодатели и търсят да извлекат полза от други обществени положения, а не от онези, от които би трябвало да дойде целият им авторитет.
С една дума, съдийското съсловие гледа да се отличи, като напредва, както това става във войската или в администрацията.
Макар че не накърнява независимостта на съдебния, служител, този стремеж е преизвестен и съвсем естествен, а и последиците му са съвсем очевидни, така че съдийството не губи значението си пред общественото мнение. Заплатата, давана от държавата, превръща свещеника и съдията в чиновници. Повишенията, които могат да се получават, развиват честолюбието; честолюбието поражда угодническо отношение към властта, а днешното равенство поставя подсъдния и съдника на една и съща обществена плоскост. Така че през XIX век, когато се смята, че сме напреднали във всяко отношение, двата стълба, на който и да било обществен ред, религията и правосъдието, са се омаловажили.
— А защо да не напреднеш? — запита Амели Камюзо.
Тя погледна мъжа си подигравателно, чувствувайки, че е необходимо да вдъхне енергия на човека, в когото бе вложила честолюбието си и на който свиреше като на инструмент.
— Защо се отчайваш? — продължи тя с движение, предаващо прекрасно безгрижното й отношение към смъртта на арестувания. — Това самоубийство ще ощастливи двете жени — врагове на Люсиен, госпожа д’Еспар и братовчедка й, графиня Шатле. Госпожа д’Еспар е в отлични отношения с пазителя на държавния печат; чрез нея ти можеш да получиш аудиенция от негова светлост, на която ще разкриеш тайната на тази история. А щом министърът на правосъдието е твой защитник, какво има да се страхуваш от твоя председател и от главния прокурор?