Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
Работехме заедно винаги, когато беше възможно; разделение на труда имаше само когато беше неизбежно: аз не бих могъл да износя едно бебе и да го кърмя, въпреки че мога да правя всичко друго, което изискват грижите за едно дете. Дора не можеше да върши някои работи, защото просто нямаше достатъчно физическа сила, особено през последните месеци на бременността си. Тя готвеше по-добре от мен (аз бях усъвършенствал това умение няколко века, но така и не достигнах нейното майсторство), като за нея не бе проблем да готви, докато наглежда децата — тези, които все още бяха достатъчно малки, за да не могат да дойдат с мен на полето. Обаче и аз готвех, особено закуски, тъй като сутрин тя се занимаваше с децата, а тя на свой ред ми помагаше във фермата, особено в градината. Дора не знаеше нищо за фермерството, но се учеше прилежно.
Не знаеше нищо и за строителството, но и в тази област научи някои неща. Докато работех нависоко, тя правеше глинените тухли, като винаги слагаше точно необходимото количество пясък. Глината не беше особено подходящ материал за този климат, доста често валяха дъждове и нерядко стената се срутваше от дъжда, преди да съм успял да сложа покрива.
Но при строежите се налагаше да използвам подръчни материали. За щастие разполагахме с покривите на вагоните; с тях покривахме стените, докато не намерих начин да ги защитавам от водата. Дори и не си мечтаех за дървена къща — гората бе прекалено далече. Отне ми цял ден да отида до гората с две мулета и да донеса два дънера. Строителството при такива условия щеше да ми излезе твърде скъпо. Така че се научих да използвам по-дребните дървета, които растяха по бреговете на река Бак, а големите дънери употребявах само за греди.
Пък и не исках да строя къща, която може да изгори. Като малка Дора едва не бе загинала в огъня и не исках тя и децата ни отново да са заплашени от подобна опасност.
Но как да защитя покрива едновременно и от дъжда, и от пожар?
Минавах покрай отговора стотици пъти, преди да го забележа. След като вятърът, лошото време, гниенето, галоперите и насекомите се бяха разправили с мъртвия дракон, всичко, което беше останало от него, бе на практика неунищожимо. Открих това, когато се опитах да изгоря останките от чудовището, лежащи прекалено близо до къщата ни. Не знаех на какво се дължи това. Вероятно биохимията на драконите е изследвана през изминалите оттогава насам векове, но тогава аз нямах нито необходимото оборудване, нито време, нито пък особен интерес; бях прекалено зает с работата по къщата. Така че просто се зарадвах на откритието си. Превърнах кожата на корема във водонепромокаем и огнеупорен брезент, от плочките по гърба на чудовището се получиха превъзходни керемиди, а по-късно се научих да използвам по различни начини и костите.
И двамата преподавахме уроци на децата си — както в къщата, така и извън нея. Вероятно образованието, което получиха те, бе странно… Но момиче, способно да направи красиво седло от кожата на мъртво муле, да реши на ум квадратно уравнение, да стреля точно с пистолет или лък, да приготвя вкусен омлет, да рецитира Шекспир, да умее и да заколи, и да излекува една свиня, изобщо не можеше да бъде наречено невежо по стандартите на Нови начала. Всичките ни момчета и момичета можеха да вършат тези неща, както и много други. Трябва да призная, че те говореха много пищен английски, особено след като основаха театър „Нов Глобус“ и започнаха да поставят една след друга всичките пиеси на стария Бил. Естествено, представата им за културата и историята на Старата Земя не беше точна, но не мисля, че това им пречеше. Разполагахме с няколко подвързани книги — главно справочници — и дузина развлекателни книги, полуразпаднали се от четене.
Децата ни не виждаха нищо странно в това, че им се налага да се учат да четат по „Както ви се харесва“ на Шекспир; никой не им беше казвал, че пиесата е прекалено сложна за тях, и те я поглъщаха, откривайки „езиците в дърветата, книгите в бягащите ручеи, молитвите в камъните и доброто във всяко нещо“.
И на никого не му се струваше странно, че петгодишно момиченце говори в стихове, декламирайки сложен текст. Аз предпочитах това пред „Тичай, Петно, тичай! Гледай, Петно, гледай“ и други подобни глупости от времената след Бил.