Катерина де Медичи [bg]

Посочи косата ми – погледнах надолу към плитката, паднала над рамото ми, и видях, че и тя е почервеняла от кръвта на Навара.

– Сглупих – отроних тежко. – Излязох от покоите си. Имаше хугеноти. Тяхната кръв ме изцапа.

– Но как... Откъде дойдохте?

Погледна към кабинета, а аз отвърнах очи и не отговорих.

Линеройе се появи с леген с портокалова вода и кърпа. Едуар намокри кърпата и избърса лицето ми. Отдръпна я окървавена.

– Красивият ви халат е съсипан – зацъка утешително с език той. – Как се натъкнахте на толкова много кръв? Не ви е присъщо, мамо, да постъпвате безразсъдно. – Потопи мръсната ми длан в легена и нежно я изми. – Какво си бяхте наумили, за бога?

Погледнах го.

– Едуар... писмото на Навара до командира му... Искам да го видя веднага.

Той изстиска кърпата.

– Защо?

– Защото вероятно е фалшифицирано.

Очите му, вперени съсредоточено в моите, се отклониха леко настрани.

– Невъзможно!

– Защо? Даде ви го началникът на градската стража, нали? Благонадежден ли е? А разузнавачите ви?

– Ако му нямах доверие, не бих му поверил защитата на града. И разузнавачите ми са благонадеждни, разбира се! Що за въпроси?

– Бих желала да видя писмото на Навара – повторих. – У вас е, нали?

Той се намръщи и изпуфтя раздразнено.

– Нямам представа къде е. Сутринта ще помоля секретаря да го намери.

– Искам да говоря и с разузнавача, докладвал, че хугенотската армия се насочва към Париж – продължих. – Любопитно ми е да разбера къде е сега?

– Не ми вярвате – засмя се той кратко, нервно като братовчед ми Иполито, когато го попитах за другите момичета.

– Искам само да видя доказателствата с очите си – отвърнах.

Досущ като Иполито той внезапно се разгневи.

– Какъв смисъл има? Каква е ползата от доказателства, уличили вече виновниците? Всички са мъртви. Нищо няма да ги съживи! Дори да сме допуснали ужасна грешка, така е най-добре – никога вече няма да подпалят война срещу нас. Никога! – Погледна ме с присвити очи. – Говорили сте с някого. С кого? – Пръстите му се забиха в нежната плът над лакътя ми. – Кой ви е наговорил тези лъжи?

Взрях се във вероломните му очи и сърцето ми се сви – бях се поддала на заблудата му по-лековерно от невинната му сестра. Погледнах към прозорците с изглед към призрачния двор. Едуар знаеше, разбира се, че Шарл е болнав и няма да живее дълго. Навара и хугенотите оставаха единствената заплаха за управлението му. Колини му бе предоставил възможността да се освободи от основните си съперници.

Не биваше да се изненадвам от жестокостта на сина си, след като знаех какво е сторила майка му.

– Козимо Руджиери ме предупреди, че ще ме предадат – прошепнах.

Телата на мъртвите лежаха на двора повече от ден, защото войниците, които ги бяха избили, защитаваха двореца. Под безмилостното слънце вонята бе станала непоносима. Затваряхме прозорците въпреки жегата, но мухите се вмъкваха вътре заедно със зловонието, полепващо по дрехите и косите ни. Дръпнах завесите и не поглеждах навън.