Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Беше дребен, не по-висок от Йоме и едва ли имаше толкова дарове като нея. Опита се да подкара коня си покрай нея, но тя стисна още по-здраво китката му и я дръпна надолу.
В този момент лакътят й се отри в кутията. Усещането беше почти невъзможно да се опише — усети някакво движение под повърхността, сякаш оттам изпълзяха хиляди паяци и се впиха в ръката й.
Ужасена, тя стисна още по-здраво китката на вестоносеца, надявайки се да го принуди да пусне кутията с писмото.
За нейна изненада, костите му изпукаха. Беше взела даровете си на мускул преди по-малко от час и все още не бе овладяла силата си.
Писмото тупна на земята.
Конят му дръпна напред, но Мирима вече се беше втурнала да я защити. Едрият боен кон на сър Боренсон се блъсна в по-дребното животно на куриера.
Конят на вестоносеца залитна и той падна от седлото. Мирима се мъчеше да се удържи, прегърнала шията на коня си.
Йоме извърна коня си от страх, че мъжът може да скочи срещу Мирима. Е, въпреки предупреждението на Габорн все пак бяха трима срещу един и това й вдъхна увереност.
— Бий! — изкомандва тя на обучената си за бой кобила и тя се изправи на задните си крака и зарита във въздуха.
Куриерът скочи, облещил очи, и се изсмя безумно. Сър Хосуел извика, пришпори коня си и размаха бойния чук.
Разбрал, че е сам срещу тримата, куриерът изведнъж скочи във въздуха… и полетя!
Не плесна с ръце като с криле. Нито направи някакво друго непривично движение. Само се изсмя, разпери широко ръце, все едно че беше летяща катерица, и се остави вятърът да го понесе.
Въздухът около него изведнъж се завихри, заплющя в синьото му наметало и го надигна. Той се понесе над главата на Йоме, на сто стъпки височина и на двеста по посока на вятъра.
После кацна като огромна врана в клоните на един грамаден дъб над потока. Те изпращяха под тежестта му.
— Сили небесни! — изруга сър Хосуел и препусна към дървото. Посегна зад гърба си, извади стоманения си лък и с необикновената си сила го изпъна, както яздеше. Постави стрела и я насочи към странния непознат.
Куриерът се намести на клоните и се закиска като луд. Йоме дръпна юздите, удивена от тази рязка промяна в поведението му — от ухилен убиец в кискащ се безумец.
— Небесен господар е! — извика удивена Мирима.
— Не е — изръмжа сърдито сър Хосуел. — Един Небесен господар щеше да си отхвърчи оттук. Тоя е просто проклет инкарски вещер!
Всъщност в непознатия в клоните наистина имаше нещо инкарско. Имаше характерната сребриста коса, рядкост тук, на север. Но пък кожата му не беше достатъчно бледа, а очите му бяха тъмнокафяви вместо сребристи или сиви. Не беше чист инкарец, реши Йоме, може би само наполовина.
Стрелата изсвистя сред клоните, но убиецът само се присви настрана, а може би внезапният полъх на вятъра я отклони.
— Чакай! — извика му Йоме и вдигна ръка да спре втория изстрел на Хосуел. Куриерът продължи да се киска.
Йоме го изгледа. Чак сега го долови, след като се напрегна. По природа си беше чувствителна към Силите и сега усети коя Сила го тласка. Не беше хладнокръвен и пресметлив убиец. Беше страстен, хаотичен и напълно безстрашен… беше се отдал на вятъра. Беше усетила, че в него има нещо нередно, почти моментално, още когато го видя отдалече.
Куриерът продължаваше да се кикоти. Тя се опита да се усмихне, да вникне в смеха му, да долови силата, която го владееше. Знаеше малко за магията на Въздуха. Въздухът беше непредсказуем господар, див и променлив. За да го овладее, човек трябваше да улови настроенията му и да ги копира.
В това си състояние кикотещото се горе същество явно не можеше да свърши работа на убиец. „Не, разбирам какво прави — помисли Йоме. — Прави се на луд, за да си спечели благоволението на Въздуха.“ Но вятърът беше нестабилен господар, можеше както да даде на човек десет пъти повече сила, отколкото му трябва, така и да го остави изведнъж.
Тя се сети за Сияйния на мрака и за стихията на Въздух, която се беше изтръгнала от него. Възможно ли беше той да е пратил убиеца? Възможно ли беше той да е замислил тази коварна атака?
Сър Хосуел изръмжа:
— Кой те изпрати?
— Кой? Кой? — завика мъжът в клоните и запляска с ръце като бухал. Счупената му китка увисна, той я погледна, присви очи и изгледа обвиняващо Йоме. — Боли!
— Защо не слезеш долу? — попита го Йоме.
— Долу? — извика мъжът. — Долу на земя? Долу на земя? — заповтаря той уплашено. — Нее! Гъска долу. Гага долу. Паяк долу!
Очите му изведнъж блеснаха, сякаш му хрумна нещо, и той изкрещя:
— Пухче. Пухче долу. Грухче долу. Защо ти не стане пухче и не хвръкне горе? Може, нали? Може, ако иска. Иска, ако може. Насън!