Вълчето братство

Усмивчицата на вестоносеца се стопи, но тъмнокафявите му очи светнаха, сякаш се беше засмял на някоя своя шега.

— Вие сте кралицата?

Йоме кимна. Тонът му намекваше, че го е разочаровала с нещо, че не е отговорила на очакванията му. Йоме беше взела няколко дара, но нито един на обаяние или глас. Нямаше вид на кралица. Опита се да реши дали да нареди да го напердашат, или просто да го освободи от служба.

— Хиляди извинения, ваше величество — каза вестоносецът. — Не ви познах. Но пък и никога не ви бях срещал.

В тона му обаче нямаше и капка извинение — беше си чиста подигравка.

— Дайте да видя писмото — настоя Йоме.

— Моля да ме извините — отвърна вестоносецът. — Но то е само за очите на краля.

Йоме усети как пулсът й се учести. Беше ядосана, но и изпълнена с подозрение.

Мъжът говореше бързо. Ясно беше, че и той има повече от един дар на метаболизъм — нещо необичайно за куриер. Йоме го подуши, но в миризмата му нямаше нищо особено. Миришеше на конска пот и на прах, на лен и памук, и може би на някакъв мехлем, с който беше разтривал наранения крак на коня си.

— Аз ще му занеса писмото — каза Йоме. — Тръгнали сте в грешна посока и конят ви без съмнение е уморен. Няма да стигнете до краля.

Изненадан, вестоносецът погледна към пътя, по който беше вървял.

Разбира се, ако беше дошъл от Тор Доуан, щеше да е видял Габорн по пътя. Което означаваше, че предната нощ не е яздил по най-прекия път, а е хванал някой страничен.

— Къде мога да го намеря? — попита куриерът.

— Дайте писмото на мен — настоя Йоме.

Мъжът улови настоятелния й тон, обърна се и я изгледа с повдигната вежда. Сър Хосуел също долови тона й. Йоме чу как бойният му чук се изхлузва от калъфа на седлото.

Вестоносецът все пак не й подаде писмото.

— Настоявам — каза Йоме.

— Аз… Исках само да ви спестя главоболието, ваше величество — каза куриерът, бръкна в кесията, извади боядисания в черно кожен калъф със свитъка и й го подаде. — Само за очите на краля — предупреди той.

Йоме посегна да вземе кесията и в този миг в ума й ясно прокънтя гласът на Земния крал: „Внимавай!“

Тя се поколеба за миг и изгледа вестоносеца. Нито замахна към нея, нито извади сабята си.

Но тя със сигурност разбра, че й поднася някаква опасност. Огледа калъфа от разстояние. Знаеше, че някои южняшки убийци слагат отрова в разни предмети. Може би сега ставаше дума за нещо такова.

Но не забеляза нищо застрашително. Калъфът със свитъка беше запечатан с восък, но нямаше печат, от който да личи кой го изпраща.

Вестоносецът й протегна кожената кутия и устните му се разтеглиха в усмивка.

„Предизвиква ме да я взема“ — помисли Йоме.

Протегна ръка и стисна… не кутията, а китката на вестоносеца. Очите му се облещиха.

Той извика и пришпори коня си толкова силно, че от хълбоците на животното изхвърчаха капки кръв.