Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Джон кимна и Куин излезе. Налегнаха го угризения. Въобще дори не биваше да го моли да идват тук.
Да… защото наистина беше гадно да стоят сред вещите на Леш, сякаш той още беше жив.
В другия край на града, седнал зад кормилото на Фокуса, Леш никак не беше доволен. Колата беше абсолютен боклук, въобще не можеше да вдигне прилична скорост.
— Трябва да си вземем по-добър автомобил.
На седалката до шофьора господин Д. проверяваше пистолета си и тънките му пръсти обхождаха корпуса.
— Да… Имам да кажа нещо по въпроса.
— Какво?
— Мисля, че трябва да изчакаме, докато дойдат парите от плячката.
— Как така?
— Взех банковите извлечения от последния ни водач, господин Х. Бяха в жилището му. В сметката няма купища пари.
— Дай дефиниция на «няма купища пари».
— Ами, на практика няма нищо. Не знам къде са отишли парите, нито кой ги е изтеглил. Останали са само някакви си пет хиляди.
— Пет? Ти майтапиш ли се с мен? — Леш дръпна крака си от педала за газта. Което бе като да изключиш животоподдържащите системи на някой вегетиращ.
Нямаха пари? Но как така? Та той беше нещо като Принца на мрака. И целият капитал на армията му беше пет бона?
То се знае, разполагаше с парите на мъртвото си семейство, но колкото и солидна да бе сумата, с нея не можеше да води война.
— Да му се не види… Връщам се в старата си къща. Няма да карам повече тая разнебитена таратайка.
Да, вече въобще не искаше да знае за мама и татко. Трябваше му нова кола, и то спешно, а в гаража на къщата в стил «Тюдор» бе паркиран лъскав мерцедес. Щеше да се метне в него и да го кара навсякъде, без да чувства грам вина.
Майната им на всички вампири.
Когато направи десен завой и се насочи към квартала си, усети гадене в стомаха. Само че той нямаше да влиза в къщата, така че нямаше да види труповете, ако изобщо те още бяха там, където ги остави…
И все пак щеше да му се наложи да се качи горе за ключовете.
Все едно. Време му беше вече да порасне, по дяволите.
Десет минути по-късно Леш спря пред гаражите отзад и излезе от колата.
— Откарай я във фермерската къща. Ще се видим там.
— Сигурен ли сте, че не искате да ви изчакам тук?
Леш се намръщи и погледна ръката си. Пръстенът, който Омега му беше дал предишната вечер, се затопляше и започваше да свети.
— Виждам, че господарят ви вика — каза господин Д. и се надигна от седалката.
— Да. — По дяволите. — Как действа това?
— Трябва да отидете на някое уединено място. Кротувайте там и той ще дойде при вас или ще ви вземе при него.
Леш вдигна поглед към семейния си дом и реши, че той ще свърши работа.
— Ще се видим във фермерската къща. А после ще ме заведеш в бунгалото, където са документите.
— Слушам.
Господин Д. докосна ръба на каубойската си шапка и седна зад волана.
Фокусът потегли надолу по алеята, а Леш влезе в къщата през кухнята. В къщата миришеше много лошо, вонята на смърт и разложение беше толкова тежка, че с нож да я режеш.
Негово дело беше, помисли си. Той бе отговорен за онова, което смърдеше така в красивата къща.
Извади телефона си, за да повика обратно господин Д., но после се разколеба и се загледа в пръстена. Златото вече светеше така ярко, та той се чудеше как не му стопява пръста.
Неговият баща. Неговият баща.
Мъртъвците тук не му бяха никакви.
Беше постъпил правилно.
Леш мина през стаята на иконома и оттам влезе в трапезарията. На светлината на пръстена си се взря в хората, които бе мислил за свои родители. Както се казва, истината беше в лъжата. Цял живот му се бе налагало да крие истинската си природа, да маскира злото у себе си. Понякога то излизаше наяве в кратки проблясъци, но сърцевината му, неговата движеща сила, оставаше дълбоко скрита.
Сега беше свободен.
Взрян в труповете пред себе си, внезапно се почувства лишен от всякакви чувства. Сякаш ги виждаше на плакати във фоайето на кино, със съответната емоция ги възприемаше и съзнанието му.
Тоест, с нулева емоция.
Докосна кучешката каишка на врата си и се почувства глупаво заради тъпите чувства, накарали го да я вземе. Изкушаваше се да я смъкне, но не… Животното, за което му напомняше, беше силно, жестоко и могъщо.
Така че каишката беше символ, не от сантиментални чувства я носеше на врата си.
Ама че гадно миришеха мъртвите.
Леш отиде във фоайето и реши, че мраморният под напълно го устройва за среща с истинския му баща. Седна, подвил крака под себе си, и се почувства като идиот в тази си поза. Затвори очи, нямаше търпение да приключи с това, да си вземе ключовете за…