Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Той я погледна.
— Никой друг ли не може да влиза тук?
— Не и ако някоя друга от сестрите не бъде изпратена в уединение. Директрис може да влезе, ако й разреша.
— Защо е нужно това уединение?
— Освен че записваме общата история на расата… виждам нещата, които Скрайб Върджин желае да запази… в тайна. — Жълтите очи на Примейла се присвиха и тя се досети какво си мисли. — Да. Видях какво сте направили. В онази баня.
Ругатнята му отекна чак в белия таван.
— Добре ли сте? — попита тя.
— Да, нищо ми няма. — Той кръстоса ръце на гърдите си. — А ти ще бъдеш ли добре тук, съвсем сама?
— Ще бъда.
Той се взря в нея. Продължително и настойчиво. По лицето му бе изписана мъка, болката и разкаянието му бяха безгранични.
— Не сте ме наранили — каза тя. — Когато бяхме заедно, не ме наранихте. Знам, че го мислите, но не е така.
— Иска ми се… нещата да бяха различни.
Кормия се засмя тъжно и неуспяла да устои на прищявката си, промълви:
— Вие сте Примейлът, променете ги.
— Ваша светлост? — Директрис се появи на прага на отворената врата с объркан вид. — Но какво правите тук?
— Дойдох да видя Кормия.
— О, но… — Амалия трябваше да тръсне глава, за да си припомни, че Примейлът можеше да ходи където си иска и да се среща с когото си иска, така че терминът «уединение» ограничаваше всички други освен него. — Но разбира се, Ваша светлост. Избраницата Лейла е приготвена за вас и ви очаква в храма ви.
Кормия погледна към купата пред себе си. Тъй като Избраниците имаха много кратки цикли на плодовитост от тази страна, твърде вероятно беше Лейла или да е в цикъл на плодовитост, или непосредствено преди него. Без съмнение скоро й предстоеше да запише новини за бременност.
— Време е да вървите — обърна се тя към Примейла.
Очите му направо я пронизваха.
— Кормия…
— Ваша светлост? — намеси се Директрис.
С рязък глас той изрече през рамо:
— Ще бъда там, когато аз реша, че съм готов.
— О, моля да ми простите, Ваша светлост, не исках да…
— Няма нищо — унило изрече той. — Просто й кажете… Ще бъда там.
Директрис бързо си тръгна и затвори вратата.
Очите на Примейла се върнаха към Кормия със същата настойчивост. После той прекоси стаята с мрачно изражение.
Когато падна на колене пред нея, тя беше шокирана.
— Ваша светлост, не бива…
— Фюри. Наричай ме Фюри. Никога «Ваша светлост» или «Примейл». Занапред не искам да чувам от теб друго, освен истинското си име.
— Но…
— Без «но».
Кормия поклати глава.
— Добре. Само че не бива да падаш на колене. Никога.
— Пред теб трябва да съм само на колене. — Той леко постави длани върху ръцете й. — Пред теб… винаги трябва да съм в дълбок поклон. — Погледна лицето и косата й. — Чуй, Кормия, трябва да ти кажа нещо.
Тя погледна надолу към него. Очите му бяха най-изумителното, което бе виждала — хипнотични, с цвят на цитрини под светлината на огън.
— Да?
— Обичам те.
Сърцето й застина.
— Какво?
— Обичам те. — Той поклати глава, отпусна се назад и се озова седнал на пода с кръстосани крака. — Боже мой… Така обърках всичко. Но те обичам. Исках да го знаеш, защото… по дяволите, защото е важно и защото означава, че не мога да бъда с другите Избраници. Не мога да бъда с тях, Кормия. Или с теб, или с никоя.
Сърцето й запя. За част от секундата то полетя в гърдите й, понесено от вълните на радостта. Това беше искала тя, това признание, тази реалност…
Сияйното й щастие помръкна тъй бързо, както бе пламнало.
Тя си помисли за образите на падналите, на измъчваните, на жестоко убитите. И за броя на сражаващите се сега братя. Бяха четирима. Само четирима.
Преди векове бяха наброявали двайсетина, дори трийсетина.
Кормия погледна към купата пред себе си, а после към перото, което беше използвала. Съществуваше напълно реална възможност в някакъв момент, в не твърде далечното бъдеще, да няма история, която да бъде записвана.
— Трябва да идеш при нея, при Лейла — каза тя с глас, равен като пергамента, върху който се канеше да пише. — Трябва да отидеш при всички тях.
— Не ме ли чу какво ти казах?
— Да, чух. Но това е нещо по-голямо от теб и мен. — Тя се изправи, защото щеше да полудее, ако не се раздвижеше в този момент. — Аз вече не съм Избраница, не и в сърцето си. Ала видях какво се случва. Расата няма да оцелее така.
Примейлът потърка очите си.
— Аз искам теб.
— Знам.
— Ако съм с другите, ще можеш ли да го понесеш? Не съм сигурен, че аз ще мога.