Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Джон отново кимна и Зи изчезна.
— Добре де, каквото и да е, очевидно не е наша работа — заключи Куин, сгъна списъка и го прибра в джоба на джинсите си. — Тръгваме ли?
Джон хвърли още един поглед към къщата. След миг изписа със знаци:
— Съжалявам за родителите ти.
Отговорът на Куин не дойде веднага.
— Благодаря.
— Моите много ми липсват.
— Мислех, че си сирак.
— За известно време не бях.
Настъпи дълго мълчание. После Куин каза:
— Хайде, Джон, да се махаме оттук, трябва да проверим дома на «Истърли».
Джон се замисли за миг.
— Нали не възразяваш първо да се отбием на едно друго място? Не е далеч.
— Разбира се. Къде?
— Искам да идем в къщата на Леш.
— Защо?
— Не знам. Просто ми се ще да видя мястото, където започна всичко. Искам също да огледам стаята му.
— Но как ще влезем вътре?
— Ако капаците още са на автоматичен режим, ще са вдигнати и може да се дематериализираме през стъклото.
— Ами… По дяволите, щом искаш, отиваме.
Двамата се дематериализираха в страничния двор на къщата в стил «Тюдор». Капаците бяха вдигнати за през нощта и след миг двамата стояха в дневната.
Миризмата беше толкова лоша, та на Джон му се струваше, че някой е пъхнал стоманена вата в носа му и я е заврял чак до мозъка му.
Закри с длан устата и носа си и се закашля.
— Мамка му — рече Куин и направи същото.
Двамата погледнаха надолу. Целият килим и канапето бяха оплескани с кръв. Петната бяха засъхнали и покафенели.
Тръгнаха по следите, които водеха навън във фоайето.
— О, Господи…
Джон вдигна глава. През красивата арка към трапезарията се откриваше сцена, като че излязла от филм на Роб Зомби. Труповете на майката и бащата на Леш бяха настанени на столове, без съмнение на обичайните им места на масата, която бе красиво подредена за хранене. Цветът им беше като на тротоарна настилка — матирано бледосиво, а скъпите им дрехи бяха като парцали, оплескани в кафяво.
Имаше рояци мухи.
— Да знаеш, тия лесъри наистина са извратени.
Джон преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му, и продължи напред.
— Наистина ли държиш да ги погледнеш отблизо, приятел?
Като надникна в стаята, Джон се насили да пренебрегне ужаса и да запечата подробностите. Платото с печено пиле имаше кървави следи по ръба.
Убиецът го бе поставил на масата. Най-вероятно, след като бе аранжирал труповете.
— Да се качим в стаята на Леш.
Качването си беше направо страшно, защото бяха сами в къщата… но не съвсем. Мъртвите долу изпълваха въздуха с нещо, близко до звук. А и вонята последва Джон и Куин нагоре по стълбите.
— Бърлогата му е на третия етаж — каза Куин, като стигнаха до площадката на втория етаж.
Влязоха в стаята на Леш, където атмосферата не беше толкова впечатляваща в сравнение със стъписващата дневна. Легло. Бюро. Музикална уредба. Компютър. Телевизор.
Писалище.
Джон се приближи и видя чекмеджето с кървавите отпечатъци. Бяха твърде размазани, за да се прецени дали е оставен разпознаваем пръстов отпечатък. Взе напосоки една фланелка и я използва да отвори чекмеджето, защото така беше виждал да правят във филмите по телевизията. Вътре имаше още размазани кървави следи.
Внезапно сърцето му застина и той се наведе, за да погледне по-отблизо. Имаше един особено ясен отпечатък в ъгъла на кутийка от часовник, марка «Джейкъб и Ко».
Подсвирна, за да привлече вниманието на Куин.
— Лесърите оставят ли пръстови отпечатъци?
— Ако влязат в контакт с нещо, разбира се.
— Имам предвид истински отпечатъци, не просто петна, а пръстови отпечатъци с линии.
— Да, оставят. — Куин се приближи. — Какво гледаш?
Джон му посочи кутийката. В ъгъла й имаше идеален отпечатък от палец… но без никакви линии. Отпечатък, какъвто би оставил вампир.
— Не мислиш ли, че…
— Не. Няма начин. Никога не са привличали вампир в редиците си.
Джон извади телефона си и направи снимка. После размисли, взе самата кутийка и я пъхна в якето си.
— Приключихме ли? — попита Куин. — Зарадвай ме и кажи «да».
— Аз просто… — Джон се поколеба. — Имам нужда да остана още малко.
— Добре, но тогава аз отивам да огледам спалните на втория етаж. Не мога… Не мога да остана повече тук.