Върховното кралство [Наследникът]

Нощта се беше спуснала, когато намериха малкия отряд, който лагеруваше до гората, на завет до големи плоски скали, които се подаваха, надвесени над земята, а по тях растяха няколко дръвчета и храсти, чиито голи корени висяха като завеса. Охотно оставиха на другите грижата да се занимаят с конете и провизиите и побързаха да отидат до огъня да се стоплят.

— Новините са лоши — обяви Лорн, след като взе канче греяно вино. — Изглежда, че наскоро иргаардците са получили подкрепления. Навсякъде са. И са на път да победят.

Исарис — какво друго име можеше да носи рижото коте? — скочи на скута му и прие ласките.

— Но кой воюва посред зима? — учуди се Лиам.

— Черната хидра — отвърна Вард. — Което вече говори много за нейната решимост.

— А брат ми? — попита Леня. Тя се мъчеше да изглежда спокойна, но гласът ѝ трепереше. — Знаете ли дали…?

Не довърши.

— Не чухме нищо, което да се отнася до него — каза Лорн. — Дали е мъртъв, или жив, затворник или на свобода — не знаем.

Леня сведе очи.

— Но мисля, че новината за смъртта му щеше да се разчуе — намеси се Вард. — Сигурен съм, че е добре.

Малко поуспокоена, младата жена леко се усмихна.

— Да — каза тя, после се окопити. — Да, имате право. Благодаря.

Стана и тръгна към конете.

Тогава Вард погледна укоризнено Лорн за проявената неделикатност. Но Лорн мислеше за друго. Продължаваше да гали Исарис и наблюдаваше Нае и Кай, които, седнали малко встрани, си деляха едно канче вино. Не за пръв път Лорн забелязваше, че са заедно, откакто бяха тръгнали от Ориал. Нещо беше на път да се роди между тях и трябваше да се признае, че бяха хубава двойка.