Върховното кралство [Наследникът]

Вдигнаха лагера на другия ден и започнаха изкачването на прохода един час след зазоряване. Но едва преди обяд навлязоха в прокълнатия път. До този момент бяха говорили малко, но сега съвсем млъкнаха.

Не валеше. Слънцето беше помръкнало и бледо. Вятърът донасяше разпръсната пепел и зловония. По стръмните склонове растителността беше оскъдна. Изглеждаше мъртва и измъчена. Вкопчени с извитите си корени, сухи дървета протягаха клони като нокти. Голи храсти потръпваха. Сред петната мръсен сняг се подаваха туфи кафяв и сив мъх. През вековете Тъмнината беше измъчила всичко, което не бе успяла да убие. Дори камъните, дори скалите бяха засегнати от нейната разруха. Сякаш скалите се бяха разтопили, а после се бяха сковали в агонията на странни форми — зловещи и отблъскващи, напомнящи страданието на това, което — по принцип — не може да страда. И нито едно животно наоколо. Нито един крясък, нито едно движение, което да издава признаци на живот.

Тъмнината беше там.

Присъствието ѝ се усещаше. Хората я чувстваха с плътта си и по кожата си като гнусна милувка. И я виждаха. Тук — черна локва, в която конете не стъпваха. Там — морави жилки в сърцето на скала, разцепена от мълния. По-нататък — мрачен джоб с отровен въздух, който трябваше да заобиколят, като си запушат носа и устата. А нагоре, от едната и от другата страна гъста пурпурночерна мъгла, която сякаш само чакаше, за да се спусне по склоновете сякаш някаква собствена воля я задържа.

Конниците предпазливо наблюдаваха тази мъгла.

Но трябваше и да се ослушват, защото вятър на Тъмнината можеше да задуха по всяко време и да помете пътя като довлече прокълнати души — ревящи, гримасничещи призраци, жадни да убиват.

Конниците вървяха предпазливо. Лорн беше загърнал Исарис в палтото си, само главата на котето се показваше от яката му, и вървеше начело, отстрани на Логан. Присъствието на Тъмнината му се струваше близко и познато. Не му беше мъчително, дори и да познаваше добре опасностите ѝ. Понякога се обръщаше на седлото към останалата част от отряда, над която като че ли тегнеше цялата тежест на някаква ужасна заплаха. Ройс и Емрин завършваха колоната. Кай и Нае яздеха близо един до друг. Близо до брат Ярл, който се молеше, Леня беше силно пребледняла.

Беше още дете, когато баща ѝ се беше опитал да ги отведе с брат ѝ Дол, като преминат прохода Саверг. От последвалата ужасна нощ пазеше само откъслечни спомени, които я стряскаха насън. Само тя и Дол бяха оцелели. Как? Нямаше представа. Паметта ѝ криеше най-същественото от онази нощ, а брат ѝ винаги бе отказвал да ѝ разкаже каквото и да било. Помнеше само отделни образи и ужасяващи викове, които понякога я караха да се събужда стреснато, и някакво чувство на вина, което тайно я глождеше. И сега с душата и с очите си на дете Леня преоткриваше тези места, които, като бяха убили баща ѝ, бяха убили и нейната невинност. И скоро това, от което най-много се страхуваше да чуе, отекна, сякаш излезе от кошмарите ѝ.

Всички го чуха и по гърбовете им полазиха тръпки.