Робинята

освободим от напрежението и да облекчим емоциите си. Нещо като секс. Пълен,

неограничен срив. Но заедно.

Едва когато сме се наемели до сълзи, успявам да разбера, че сочиш към нещо в

тъмнината. Вглеждам се упорито и най-после го забелязвам. Проклет да съм! Ескалатор,

вграден в скалите. Спретнат и бляскав като водопад от метал. Всичките ни усилия се оказаха

напразни. Системата е защитена от висока клетка… това означава зловещо изкачване

нагоре… без изход, ако попаднем в засада… но все пак е начин да стигнем до горе. При това

бърз. Сърцата ни бият лудо по целия път… чудим се дали някой — или нещо — ни чака…

— Ако това нещо внезапно спре, ще се опитаме да разбием бариерата и да се измъкнем

отстрани — казвам. — Не искаме да ни приклещят и заловят живи.

Думите ми звучат ужасно, но все пак ни вливат енергия. Чувстваме се по-живи

благодарение на опасността. Страхът и очакването ни действат като адреналин и

афродизиак. Искам да мина първи, в случай че ни очакват неприятности. Но ти настояваш да

се качиш на по-горното стъпало.

— Искам да гледаш задника ми през целия път — казваш. — Съвсем първично. Нуждая

се от животното в теб. Обещавам ти, че няма да пръдна повече.

И двамата се засмиваме. Настроението ни се подобрява. Заедно сме. И по-решителни.

Действаме активно, а не се мотаем. Страхът ни е още силен. Плътен като миризма на пот

или месо. Ако това е някакъв наркотик, който ни е зашеметил, обърканият и откачен етап

вече е зад нас. Напълно съсредоточени сме.

Бдителното, готово за бой, но оптимистично настроение ни повежда нагоре… и ни дава

илюзията, че сме защитени. Камертонът отново засиява ярко.

Стигаме до платото без инциденти и без да видим никого. След като се озоваваме на

върха, ти клякаш да се изпикаеш. Под нас гърмят фойерверки, железните разрушителни

топки и тълпите маскирани и обезобразени хора.

Платото е самотно голо място. Будката е покрита с дъски и обсипана с дупки от

куршуми. Вътре не се виждат машини и уреди — няма начин да повикаме кабинката

обратно. Навсякъде се валят боклуци. Сутиени, презервативи, гилзи, спринцовки и парчета

разбити японски играчки. Но кабелът към караваната изглежда здрав и отлично опънат. В

отблясъците от огньовете долу виждаме няколко чайки, кацнали на него. Изглеждат

призрачни, но може да са дружелюбно настроени.

Преброяваме чайките и преценяваме, че трябва да изминем около двеста метра над

пропастта. Разстояние, което човек би преплувал и пиян в гореща лятна вечер. За първи път

откакто паднахме от въртележката в онзи друг живот, се чувствам спокоен и самоуверен. Но

ти надникваш над ръба и казваш:

— Не мога да го направя. Ужасявам се от височини. Трябва да останем тук.

Незабавно усещам как избухват собствените ми страхове. Пропастта е дълбока поне

триста метра. Какво си мислех? Няма начин. Това си е чисто самоубийство. Откачено като