Робинята

и плодородни полета през пролетта. Той ми подава кожена жилетка и изрязан на задника

кожен панталон, както и чифт мокасини от агнешка кожа.

Връчвам ти ги, а ти мърмориш, че трябва да се мотаеш наоколо с гол задник. Обяснявам

ти, че не разполагаме с много време… а ти решаваш, че не са толкова лоши. Издокарваш се,

аз грабвам караваната и изчезваме, изоставяйки Жената с водораслите, която май също е

избягала. Салът с мъжете се завръща, натоварен с неща, които не виждаме ясно.

Отнема ни известно време да се изкатерим по скалите и намерим достатъчно широка

пролука, през която да минем. Непрестанно избухват фойерверки или бомби… трясък на

съдран метал… сриване на сгради… сирени… крясъци… но продължаваме напред…

границата между града и водата е по-зловеща, отколкото изглеждаше отдолу. Изранени хора

се мотаят между пилоните и камъните. Кататоници. Трупове. Изненадвам се, че видът на

голия ти задник ме радва, докато бягаме. Останали са ми само първични мисли. Това е

добре, тъй като ме държат нащрек.

Най-после достигаме до града и се озоваваме на павирана улица като в долната част на

Манхатън. Огромно знаме плюти на пилон. Стодоларова банкнота. Виждаме парк, пълен със

статуи, покрити с бели брезенти… група хора се кланят на паднала електрическа кула, която

са облегнали на стара тухлена сграда с мраморни колони отпред. Булдозери събарят стена

по-надолу по улицата… от дупки в паветата изригва вода… хора в инвалидни колички стоят

под струите.

Мъж в шлифер, стиснал малък аквариум, се втурва към нас.

— Преследването започна! Внимавайте! Внимавайте!

Спъва се и изпуска аквариума на паветата. Разбива се на хиляди парчета, а от него

изпадат яркооцветени тропически риби. Няма време да спасим рибите, защото механичен

трясък отеква по малкото останали постройки. Банда рокери профучава по улицата. Каските

по главите им блестят в металически цветове. Рокерите форсират моторите си в преследване

на група мъже на средна възраст по бельо… държат пики в ръце… или церемониални

мечове… приличат на пикадори, изскочили от корида. Гледката ми напомня за тичането на

биковете в Памплона. Рокерите преследват и ловуват… хвърлят оръжията си и заковават по-

възрастните мъже, които бягат паникьосано. Някои успяват да се измъкнат и биват

приветствани с букети рози или глави на прасета. Други са намушкани, размазани или

прегазени. Вмъкваме се в странична уличка, далеч от хаоса.

Появява се файтон… влачен е от хора, мъже и жени, голи и с тежки кожени наочници.

След лудостта с рокерите, смятаме, че можем да се справим с по-бавната група и

викаме:

— Спрете!

Те спират.

На мястото на кочияша седи разложен труп в смокинг.

— Къде отивате? — питаме.

Мъжът с наочниците, който води групата, отговаря:

— Където господин Хюго иска.

Споглеждаме се. Те май не осъзнават факта, че господин Хюго е мъртъв. Очевидно не