Робинята

кабинката… Крещим ужасено… но и сме въодушевени от решението си. От освобождението.

Не прилича на падане.

След секунда… или милион години… страхът от падането се стопи и сега изпитваме

удоволствие и могъщество. Същите, каквито изпитвахме на въртележката на панаира. Няма

логика, но и в нищо, което ни се случи от панаира насам, няма логика. И есе пак се

чувстваме напълно естествено. Като нещо, което ни е било писано да направим и сме

правили и преди. Просто сме забравили.

Ако падаме, защо земята не се надига към нас? Защо рушащият се град с прожектори и

откачени тълпи не се приближава? Всъщност светлините и шумът се отдалечават. Чувстваме

се фантастично, като че ли телата ни се разтварят, за да погълнат нощта. Смеем се лудо,

сякаш приели силна дрога. От очите ни текат сълзи.

Хората започват да скачат от кабела и да се закачат за нас. Не се страхуваме. Появяват

се и още хора — по скалите и кабела и от двете страни. Хвърлят се и политат надолу,

придружени от чайките, прилепите и балоните.

Заедно образуваме плътен кръг. Фенерите им проблясват. Разширяващото се колело се

върти лудо, а ядецът грее в средата. Поглеждам спиците на колелото, крайниците, крилата и

платовете, размазани заедно. Все повече хора скачат и участват в изграждането и

увеличаването на въртящата се машина. Кристал. Пера. Кръв и кости.

И все пак не чувстваме, че падаме. Чувстваме, че сме потеглили на ново пътешествие.

Към нов дом.

Информация за текста

Информация за текста

Сканиране:

Разпознаване, корекция и форматиране: ventcis, 2014