Робинята

Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него

има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с

ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват

понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни

деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да

скандират, когато виждат нас и караваната:

— Джунджурия-пердах… джунджурия-пердах…

Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са

се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?

Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да

крещят:

— Пазач… пазач… пазач!

Сочат и жестикулират трескаво… виждаме приближаващи фарове на хълма.

Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна

косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от

фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени.

Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.

За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко

Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.

— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични

припадъци.

Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.

— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната

с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е

най-чиста.

— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.

— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна

усмивка.

— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.

— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.

Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат

достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.

— Няма да ти дадем нищо — казвам.

Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.

— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва

със сребърната си свирка.

Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата.

Заприличват ми на птици в клетка.

Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите,

се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се

разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се

разтварят и изливат, докато се движи. Главата му е огромно гнездо, от което непрестанно

излитат оси и стършели. Изражението на лицето му не може да се задържи повече от