Робинята

прозорците на кабинката.

Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна,

вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове.

Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли,

пушена шунка, консервирана риба тон… протеини… мазнини и витамини. Вземам всичко,

което донасят и оставят на покрива… нахвърляме се върху провизиите… дори не усещаме

вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество

и чудо.

Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата

си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.

— Това може би е решението — казваме едновременно.

В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.

— Ти пък откъде дойде? — изкрещяваме заедно.

— Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки… — свива

рамене той. — Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.

Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише

хубаво. На топли банички в хартиена кесия.

— Какво да правим? — питам.

— Непрестанно задавате този въпрос — отговаря той, като вдига ръка, която изглежда

прекалено голяма за слабото му тяло. — Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите

лоста.

— Това ли е лостът? — питаш, като вдигаш ядеца.

Той отново си е променил формата и сега прилича на нещо, създадено от човек.

Промишлено, но красиво.

— Защо не опитате? — казва Стареца и ни посочва процеп в таблото, който очевидно е

изработен, за да побере точно такава форма.

— Откъде да знаем, че можем да ти вярваме? — питам.

Той се усмихва.

— Имаш предвид, как можеш да ми се довериш? — отвръща. — Кажи ми, кой ти даде

лоста?

— Твоята къща ли беше онази с животинските глави? — изпискваш.

— За какво говориш? — учудва се той. — Нямам нужда от къща. Аз съм Стареца. Имам

предвид, че начинът, по който сте се добрали до лоста, означава, че може да ми се доверите.

— Къде отива кабинката? — извикваме едновременно.

— Аз пък откъде да знам? — поклаща глава той. — Вие държите лоста.

— Тук сме в безопасност — казвам.

— Не знаем къде отива кабинката — добавяш.

Наблизо избухва ракета и кабинката се залюлява.

— Безопасност — повтаря Стареца.

Виждаме хора, които вървят по кабелите. На главите им има каски с фенери. Отначало

са само двама. После се появяват повече. Някои се гърчат по кабела, други се придвижват с

помощта на ръцете си. Трети са пъргави като гризачи и вече наближават кабинката.

— Вие си решавате — кимва Стареца. — Аз изчезвам.

— Чакай! — извикваме. — Няма да скочиш оттук!

— Не, няма да скоча — отговаря той, сякаш сме пълни тъпаци.

И наистина се чувстваме такива.

— Но какво ще стане? Къде сме и как да се измъкнем? — питам.

— Въпросът, който би трябвало да си задавате, е как се добрахте до лоста — отговаря