Деца от кръв и кости [bg]

Епилог

Когато отварям очи, искам да ги затворя. Искам да видя мама. Искам да съм обгърната от топлата тъмнина на смъртта, а не да гледам към пурпурните цветове, които украсяват безкрайното небе.

Въздухът над мен сякаш се поклаща напред и назад, люлеейки ме нежно. Това е плавното движение, което ще позная навсякъде. Вълнението на морето.

Когато идвам в съзнание, изгаряния и болки пронизват всяка клетка на тялото ми. Болката е жестока. Болката, която съпътства живота. Изохквам и чувам стъпки.

— Жива е!

В миг над мен се надвесват лица — надеждата на Амари, облекчението на Тзеин. Когато те се отдръпват, остава самодоволната усмивка на Роен.

— Кеньон? — успявам да изрека аз. — Като? Рийма…

— Живи са — уверява ме Роен. — Чакат на кораба.

С негова помощ успявам да седна и да се облегна на студеното дърво на лодката. Слънцето се скрива зад хоризонта, загръщайки ни с тъмнината на нощта.

Картини от свещения храм нахлуват в главата ми и аз събирам сили за въпроса, който задавам със стаен ужас. Впервам поглед в тъмнокафявите очи на Тзеин — ако съм се провалила, най-малко ще ме заболи от неговите уста.

— Успяхме ли? Магията върна ли се?

Той застива неподвижно. Мълчанието му кара сърцето ми да се свие. След всичко това. След Инан. След тате.

— Не се ли получи? — насилвам се да попитам, но Амари поклаща глава.

Тя вдига окървавената си ръка и в тъмнината около нея се извива ярка синя светлина. В черната й коса като светкавица просветва бяла ивица.

За момент не знам какво да мисля.

След това кръвта ми се вледенява.