Деца от кръв и кости [bg]

Умът ми работи на бързи обороти, опитвайки се да прецени възможностите. Дали ще успея да почерпя сили от прародителите си чрез нашата кръв? Дали ще мога да се върна назад и да се свържа с Небесната майка чрез техните духове?

Край мен се втурва Амари, която гони един войник през ритуалната площадка. Въпреки че от гърба й капе кръв, ударите й към нападащите стражи са свирепи, почти животински. Дори и когато сякаш войниците на цялата флота прииждат вътре, Роен и хората му не отстъпват. Бият се въпреки неравенството в силите.

Щом те не са се отказали, аз също не мога да го направя. Изправям се на крака, сърцето ми се блъска в гърдите. Следващата статуя грейва, окъпвайки храма в синя светлина. До Небесната майка остават само още няколко тъмни богове. Краят на слънцестоенето наближава.

Сграбчвам падналия слънчев камък — той пари при докосването ми. Вместо Небесната майка виждам кръв. Виждам кости. Виждам мама.

Това е образът, който задържам в ума си, когато поставям слънчевия камък на златния постамент в центъра на залата. Щом нейната кръв тече във вените ми, защо не и кръвта на други прародители?

Изваждам истинската кама от кост от колана си и правя разрези и на двете си длани. Притискам кървящите си ръце към слънчевия камък, освобождавайки свързващата кръв за най-великата жертва.

— Помогнете! — викам силно аз, черпейки от силата им. — Моля ви! Помогнете ми!

Топлината на прародителите ми — и магове, и косидани — се втурва през мен като лавата на избухнал вулкан. Всеки се вкопчва във връзката ни, в самата същност на кръвта ни. Техните духове се преплитат с моя, с този на мама, с този на тате. Ние се втурваме напред и душите ни се насочват към камъка.

— Още! — викам към тях, призовавайки всички духове, свързани с нашата кръв.

Преминавам през цялото ми родословие, връщайки се към онези, които първи са получили даровете на Небесната майка. Когато започват да прииждат нови предци, сякаш цялото ми тяло закрещява. Кожата ми се разкъсва, като че ли някой я дърпа, но аз се нуждая от това.

Нуждая се от тях.

Гласовете им започват да звънтят, един хор на живите мъртви. Чакам да чуя думите, изписани върху унищожения пергамент, но те напяват заклинание, което никога не съм чела. Странните им думи ехтят в главата ми, в сърцето ми, в душата ми. Търсят път към устните ми, въпреки че не знам какво ще предизвика заклинанието.

— Ауа ни омо ре нину ейе ати егунгун!

През мен избухват духовни пътеки. Боря се да изрека думите през виковете си, докато слънчевият камък жужи под дланите ми.

Светлината тръгва нагоре по гърдите на Небесната майка, по ръката, която държи нейния рог. Всичко почти приключва.

Слънцестоенето почти приключва.

— А ти де! Икан ни уа! Да уа по Мама! Ки итанна уа тан пелу ебун айнийе релеекан сии!

Гърлото ми се свива и ми е трудно да дишам, какво остава за говорене. Но се насилвам да продължа, съсредоточавайки всичко, което ми е останало.