Деца от кръв и кости [bg]

Глава осемдесет и пета

Зели

Винаги си бях представяла смъртта като зимен вятър, но топлината ме заобикаля като океаните на Илорин.

Дар — мисля си в спокойствието и тъмнината на алафиа. Отплата за жертвата ми.

Каква друга награда би могло да има, освен край на една безкрайна битка?

Мама, Ориша Мама, Оршиа Мама, ауа ун дупе пе егбо игбеуа…

Гласове вибрират в кожата ми, докато великолепният звук звънти в тъмнината. Сребърни покривала от светлина се извиват в мрака, окъпвайки ме в прекрасните си звуци. Песента продължава и снежинка от светлина пада през тъмнината с един глас, който пее по-силно от другите. Той ги води в преклонение и възхвала, които отекват през покривалата.

Мама, Мама, Мама…

Гласът на светлината е гладък като коприна, мек като кадифе. Той се обвива около мен, привличайки ме към топлината си. И въпреки че не усещам тялото си, аз се нося през тъмнината към него.

Чувала съм този звук и преди. Познавам този глас. Тази любов. Песента става все по-силна и по-силна, подхранвайки светлината. Тя започва от една снежинка, приемайки форма пред очите ми.

Първо се появяват краката й, черна кожа като нощното небе. Тя блести на фона на червената й копринена роба, широка и развята върху неземното й тяло. Златни бижута покриват китките, глезените и шията й и подчертават проблясващото украшение за глава, което виси на челото й.

Когато започва хорът, аз навеждам глава, без да мога да повярвам, че лежа в краката на Оя. Но когато богинята повдига украшението, закачено в гъстата й бяла коса, тъмнокафявите й очи карат сърцето ми да спре.

Последния път, когато видях тези очи, те бяха празни, в тях я нямаше жената, която обичах. Сега те танцуват и от тях се отронват блещукащи сълзи.

— Мамо?

Невъзможно е!

Въпреки че майка ми имаше лицето на слънцето, тя беше човек. Беше част от мен самата. Но когато този дух докосва лицето ми, познатата обич се разнася из цялото ми тяло. От красивите й кафяви очи падат сълзи, когато тя прошепва:

— Здравей, моя малка Зел!

Горещи сълзи парят очите ми, когато потъвам в безплътната й прегръдка. Топлината й се просмуква в мен и запълва всяка пукнатина. Усещам всяка сълза, която съм изплакала, всяка молитва, която съм изрекла. Виждам всеки път, когато съм вдигала поглед в колибата ни и съм пожелавала тя да седи там и да ме гледа.

— Мислех, че си си отишла — казвам дрезгаво.

— Ти си сестра на Оя, мила моя. Знаеш, че духът ни никога не умира. — Тя ме придърпва към себе си и избърсва сълзите ми с меката си роба. — Винаги съм с теб, винаги съм до теб.

Аз я хващам здраво, сякаш всеки момент може да се изплъзне от пръстите ми. Ако знаех, че ме чака в смъртта, щях да я приема с радост, да се втурна към нея. Тук е всичко, което някога съм искала, спокойствието, което тя отнесе със себе си, когато умря. С нея най-после съм в безопасност.

След толкова дълго време съм си у дома. Мама гали с ръка плитките ми и ме целува по челото.