Каменният кръг [bg]

— Не — каза той, изричаше думите бавно. — Не го направих. Аз… — Погледна пак към момчето и сви смутено рамене, сякаш ризата внезапно му отесня.

— Не — каза отново. — Мислех да го заведа сам у дома.

— Той е достатъчно голям да пътува сам — каза Иън. — Дошъл е сам, нали?

— Да. Не беше заради това. — Джейми се извърна, взе чашата и започна да я върти между дланите си. — Не, исках да го доведа, за да ви помоля за разрешение… теб и Джени… момчето да дойде да живее известно време с мен.

Иън се изсмя саркастично.

— О, така ли! Да дадем разрешение да го обесят или да го изпратят в колониите с теб, така ли?

Гневът отново просветна по чертите на Джейми и той вдигна поглед от чашата в ръцете си.

— Знаеш, че не бих позволил да пострада — каза той. — За бога, Иън, обичам го като мой син, много добре го знаеш!

Иън дишаше накъсано; чувах го от мястото си зад дивана.

— О, знам го много добре — каза той, взирайки се усилено в лицето на Джейми. — Но той е мой син, нали? Той е мой.

Джейми се втренчи в него за миг, после посегна и внимателно остави чашата на масата.

— Да — рече тихо. — Твой е.

Иън остана така за миг, дишаше тежко, после избърса с ръка челото си и отметна назад гъстата си тъмна коса.

— Добре тогава — рече. Пое дълбоко дъх два пъти и се обърна към сина си. — Хайде, идвай. Имам стая в „Холидей“.

Кокалестите пръсти на Младия Иън стиснаха моите. Видях го да преглъща, но не стана от мястото си.

— Не, татко. — Гласът му трепереше, примигна с усилие, но не заплака. — Няма да дойда с теб.

Иън пребледня съвсем, по ъгловатите скули избиха тъмночервени петна, сякаш някой го беше зашлевил здраво и по двете бузи.

— Така ли?

Младия Иън кимна, преглъщайки.

— Аз… аз ще тръгна с теб на сутринта, татко; ще се прибера с теб у дома. Но не сега.

Иън се взира в сина си, без да продума. После раменете му увиснаха и цялото напрежение напусна тялото му.

— Разбирам — каза тихо. — Е, добре тогава.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си. Чувах тромавите му стъпки по дървеното стълбище. Последва леко тътрене, когато стигна до долу, после гласът на Бруно и тътенът на затръшнатата входна врата. И след това в стаята настана тишина, само огънят съскаше зад мен.

Рамото на момчето се тресеше под ръката ми и то стисна още по-силно пръстите ми, плачеше беззвучно.

Джейми седна бавно до него с угрижено изражение.

— Иън, о, малки Иън. Господи, момче, не биваше да го правиш.

— Трябваше. — Иън изпъшка и подсмръкна и аз осъзнах, че е сдържал дъха си. Обърна опърлено си лице към чичо си, чертите му се разкривиха от мъка.

— Не исках да наранявам татко — каза той. — Не исках!

Джейми потупа разсеяно коляното му.

— Знам, момче, но да му кажеш такова нещо…

— Не можех иначе, трябва да ти кажа нещо, чичо Джейми!