Белгарат — магьосникът

И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.

Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.

— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.

— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.

Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.

— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.

— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.

— И как разбра за надраките?

— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?

— И аз се чудех как точно се провалихме там.

— Е, сега вече знаеш.

Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.

— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.

— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По-добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.