Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
И какъвто съм си късметлия, след като кацнах на нужния перваз, установих, че Ктучик е заспал на работната си маса, с глава положена върху ръцете. Размахах огромните си крила на лешояд и го събудих. Годините определено не го бяха направили по-красив. Все още приличаше на ходещо зомби.
Само дето не изписка уплашено, но после бързо се овладя.
— Радвам се да те видя, старче — излъга набързо.
— Радвам се, че се радваш. А сега по същество. Най-добре разпрати вестоносци до своите надраки, за да им кажат да спрат нашествието си. Алорните са готови да ги посрещнат както подобава.
Очите му се превърнаха в две мръсносиви, ледени бучки.
— Някой ден и моето търпение ще свърши, Белгарат.
— Разчитам на това. Защото, Господ ми е свидетел, че вече едва те изтрайвам.
— И как разбра за надраките?
— Имам си очи навсякъде, Ктучик. Нищо не можеш да скриеш от мен. Провалените ти мераци в Арендия не те ли убедиха в това?
— И аз се чудех как точно се провалихме там.
— Е, сега вече знаеш.
Не се опитвах да си припиша заслугите на Поул, просто си мислех, че няма да е зле известно време да пазя нейното участие в играта в тайна. Поул беше вече наистина добра, но не бях сигурен дали е готова да се срещне очи в очи с Ктучик.
— Ужасно съжалявам, стари ми друже — рече той с мазна усмивчица. — Боя се, че не съм в състояние да ти помогна с надраките. Този път идеята не беше моя. Заповедите ми идват директно от Ашаба.
— Не ми се прави на умник, Ктучик. Знам, че можеш да се свържеш с Торак, когато си поискаш. По-добре го направи още сега. Теб те нямаше още, когато завладяхме Корим. Повярвай ми, Торак доста се разстройва, когато големи маси от неговите ангараки се запътят наведнъж към отвъдното. Ако не си разбрал още, онова, което очаква надраките на драснианската граница, може да се нарече само с една дума и тя е „клане“. Виждал съм достатъчно често алорните в действие. Но иначе си прав, изборът е изцяло твой. Не съм аз онзи, който ще трябва после да отговаря пред Торак.
После, колкото да сипя още сол в раната, добавих с усмивка:
— Наистина ти трябва копие от Ашабанските пророчества, друже. Защото на мен Мринският кодекс ми дава адски точни наставления. Знам за цялата ти дребна игричка поне от двеста години насам, което ще рече, че имах предостатъчно време да се подготвя.
Накрая направо му се изсмях в лицето и свърших с едно:
„Винаги е приятно човек да си поприказва с теб, Ктучик“, след което стъпих на перваза на прозореца и скочих в пропастта.
Това глупаво театралничене замалко не ми видя сметката. Бях на не повече от трийсет метра от повърхността на пустинята, когато най-после успях си осигуря пълния комплект от пера. Да се преобразиш падайки от голяма височина си е доста труден номер. По някаква причина ми е адски трудно да се концентрирам, когато земята се приближава стремглаво под краката ми.
Като изключим възможността да смутя още повече Ктучик, моето посещение до Рак Ктол си беше в общи линии загуба на време. Трябваше и сам да се сетя, че Торак никога няма да отстъпи от нещо, което вече си е наумил, каквото и да се изпречи на пътя му. Егото му просто не позволяваше да го стори. Надраките атакуваха драсниянската граница още преди да успея да се прибера у дома. Както можеше да се очаква, алорните ги посрещнаха подобаващо и ги размазаха. Неколцина от чедата на Торак успяха да се измъкнат, но векове наред нямаше достатъчно надраки дори за едно свястно родово събиране.
Торак очевидно бе успял да се самоубеди, че не носи никаква вина, защото първата му реакция беше да нареди на гролимите да учетворят жертвоприношенията си. Ако някой си беше направил труда да води такава статистика, то най-вероятно щеше да излезе, че с течение на времето гролимите са избили повече ангараки от алорните, да речем.
Тридесет и първа глава
През следващите близо шестстотин години ми се събра доста ходене насам-натам. В това време Поулгара почти не напусна Во Вакюм. Нейната преценка за васитските аренди се оказа невероятно точна и с по два-три безпогрешни тактически хода годишно тя успяваше да поддържа крехкия мир в Арендия, който тя лично бе извоювала.
Зловещият разгром на надраките беше принудил дори ходещата мумия Ктучик да се покрие за известно време и макар да не бе за вярване, по източната граница също цареше мир.
През 2537 (или там някъде), точно както бях обещал на бащата на Делон, Борюните се възкачиха на императорския трон на Толнедра. Вордюните и Хонетините си бяха предавали короната едни на други вече не помня колко пъти през изминалите векове и когато Ран Вордю Двадесети умря, без да остави наследник, Хонетините сметнаха, че отново е дошъл техният ред. Няколко хонетински благородника решиха изведнъж, че са напълно достойни за титлата император и се заеха ревностно да отвоюват онова, което уж им се полагаше по право. Дочух, че подкупите, които се раздавали по онова време в Съвета на Консулите, били буквално астрономически. Накрая един от консулите най-неочаквано, но доста настойчиво представи пред Съвета кандидатурата на Великия граф на Борюн. Хонетините и Вордюните — подтикнати към това от съответните „съветници“ — решиха, че ще бъде хитър тактически ход, ако за известно време подкрепят независимия кандидат, за да могат по този начин да неутрализират своя пряк конкурент. Когато накрая се усетиха какво всъщност правят, вече беше твърде късно. Около месец след това съдбата на трона беше решена окончателно в полза на Борюните.