Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Негова Светлост графът ме натовари с отбраната на града, лейди Поулгара. Моя отговорност е да защитавам Во Вакюм до последна капка кръв. Това обаче не важи за вас, затова вървете.
— Не!
— Вие сте дукеса на Ерат, лейди Поулгара, васитска благородница. Клетвата, дадена пред Негова Светлост графа, ви задължава да се подчините на волята му. Не се опозорявайте с подобно държане. Трябва да напуснете града начаса.
Поулгара вирна ядно брадичка.
— Беше доста нелюбезно от твоя страна да го кажеш, Онтроз — обвини го тя.
— Истината често е „нелюбезна“, милейди. Всеки от нас има своите отговорности. Аз няма да загърбя своите. Останете и вие вярна на вашите. А сега вървете, умолявам ви.
Очите на Поул неочаквано се изпълниха със сълзи. Тя прегърна отчаяно своя любим и после изтича в къщата.
— Благодаря ти, Онтроз — казах му аз простичко, докато стисках ръката му. — Едва ли щях да се справя без твоята помощ.
— Бди над нея, Древни. Тя е смисълът на моя живот.
— Ще го сторя, Онтроз. Никога няма да те забравим.
— Това изглежда е най-доброто, на което бих могъл да се надявам. Сега трябва да отида да нагледам отбранителните ни позиции. Сбогом, Древни Белгарат.
— Сбогом, Онтроз.
И тъй, аз изведох своята разплакана дъщеря от обречения град. Насочихме се на север, прекосихме река Камаар и оттам тръгнахме към Мурос, за да се озовем не след дълго сред планините на Алгария.
Поулгара отказа да говори с мен, но аз очаквах нещо подобно. Онова, което не очаквах, беше отказът й да се върне с мен в Долината. Когато достигнахме до порутените останки от къщата на нейната майка, тя спря.
— Аз съм дотук.
— Какво?
— Чу ме добре, татко. Ще остана тук.
— Имаш работа за вършене, Поул.
— Жалко за теб тогава, защото ще трябва да я свършиш вместо мен. Върви си обратно в кулата и си изучавай мъглявите прорицателства. Мен ме остави на мира. Никога повече не искам да те видя. Сега си върви и не смей да ми досаждаш повече.
Не виждах смисъл да споря с нея в момента. Вече бях преживял загубата на любимия човек и знаех какво означава. Вместо това реших да я следя от разстояние. Поулгара бе прекарала твърде много време в Арендия, а арендските дами се славят със склонността си към театрални самоубийства. При най-дребното любовно разочарование, те тутакси започват да търсят подходящ кинжал, с който да прережат вените си, подходяща отрова, с която да сложат край на мъките си или достатъчно висока и изящна тераса, от която да скочат. След време Поул щеше несъмнено да преодолее болката, но засега се налагаше да бдим над нея.
Върнах се в Долината и извиках близнаците на помощ. Бих използвал и Белдин, но той беше заминал отново за Малория. Та ние тримата прекарахме безкрайни часове, стаени в храстите зад къщичката на Поледра. След като Поулгара се зае с първите дребни подобрения по полусрутената постройка, ние си отдъхнахме облекчено. Следихме я още известно време и накрая прецених, че е вън от опасност.
Естествено, първата ми работа беше да потъна отново в дебрите на двата кодекса. В следващите стотина години не можах да изровя нищо кой знае колко интересно от тях. Междувременно станахме свидетели на някои спорадични размирици и на една война между толнедранците и алорните, която за мое най-голямо облекчение приключи броени дни след започването си.
Тъкмо бях започнал да прелиствам пожълтелите свитъци с пророчествата вече почти небрежно, и един пасаж изведнъж ми прозвуча в коренно нова тоналност.
„Въззри — започваше той съвсем по обичайния начин, — когато онуй що е право започне да се руши и сигурното стане несигурно, това ще бъде предупреждение към теб, Древни и Възлюбени.“
Точно тук ми просветна. Толнедранските пътища наистина бяха започнали да стават несигурни. Имаше места в Сендария, където от тях бях останали само кални коловози и пръснати павета. И тъй като това ги правеше непроходими, хората ги заобикаляха. Продължих да чета трескаво нататък.
„Внимавай — продължаваше текстът, — защото тогава ще се събуди Змията и ще уязви Пазителя.“
Това спокойно можеше да значи всичко и нищо. Вгледах се по-внимателно в ръкописа и за пръв път забелязах, че „змията“ всъщност трябва да е била изписана с главна буква, макар мастилото да бе избеляло. „Змията“, значи? За Бога, изписано с главна буква, името на това влечуго можеше да се отнася само до една съвсем определена персона. Или аз просто пресилвах нещата? Не, пророчеството ясно намекваше, че Селмисра ще се появи на сцената.
Продължих нататък.
„И тъй като Пазителя ще бъде обременен от възрастта, Змията ще го свари неподготвен и нейната отрова ще накара сърцето му да изстине, неговото сърце и това на неговите най-близки. Побързай, Древни и Възлюбени, Животът на последната издънка на рода на Пазителя е в смъртна опасност. Спаси го, иначе мракът ще се възцари над света за вечни времена.“