Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Но ти си се оженил — обвини ме тя.
— Защото така трябваше, пък и майка ти беше различна. Като начало, тя живя доста дълго.
— Може пък женитбата с мен да удължи и живота на Онтроз.
— Не разчитай на това. Виж, на него може и да му се стори цяла вечност.
— За какво намекваш?
— Ти не си най-лесният за изтърпяване човек.
Очите й охладняха.
— Мисля, че изчерпахме темата, татко. Сега си върви обратно в Долината и престани да си завираш носа в моите дела.
— Твоите истински дела имат други измерения, Поул.
Лицето й се вкамени.
— Достатъчно, татко — процеди през зъби, обърна ми гръб и със забързана крачка се скри от погледа ми.
Останах в града още няколко седмици и дори се запознах с Онтроз. Той беше приятно момче, но май не разбираше ситуацията по-добре от самата Поул. Обожаваше Поулгара, естествено, и дори да беше наясно колко време е прекарала тя във Во Вакюм (шестстотин години, ако сметките ми са верни) едва ли щеше да тръгне да й задава неудобни въпроси. Това, обаче, не решаваше проблемите, които щяха неминуемо да изникнат в тази връзка.
Накрая поех обратно към Долината. Не бях особено разтревожен. Бях прекарал достатъчно време в ровене из Мринския и Даринския кодекси, за да знам, че в тях не се споменава нищо за евентуалния брак на Поулгара. Което значеше, че или моята дъщеря ще се вземе в ръце, или здравият разум на Онтроз ще надделее над чувствата му.
Заех се отново със своите проучвания, но само три години по-късно Поул сама ме потърси посред нощ.
— Татко! — Гласът й прозвуча отчаяно. — Имам нужда от теб!
— Какво се е случило?
— Астурианците ни предадоха. Съюзили са се с мимбратите и сега войските им са поели към Во Вакюм. Побързай, татко. Не разполагаме с много време.
Изтърколих се от леглото, облякох се и грабнах старото си наметало. Отделих не повече от час, за да се вгледам в някои от пасажите на Мринския кодекс. Преди не бях съвсем наясно с тяхното значение, но това неочаквано послание на Поулгара ми отвори очите.
Славният Во Вакюм беше обречен. Единственото нещо, което можех да направя сега, бе да измъкна Поулгара оттам, преди да се е случило най-лошото.
Хукнах посред ветровитата нощ на запад, приемайки отново облика на вълк. Нямаше особен смисъл да опитвам да се добера до Во Вакюм с размахване на криле. Бях твърде разстроен, за да демонстрирам кой знае какви умения в летенето.
Около два дни по-късно, когато тъкмо бях преполовил пътя си през Улголанд, вятърът неочаквано спря. Тутакси се преобразих в птица, вече не помня точно каква, и се понесох стремително към Арендия.
Достигнах до Во Вакюм привечер на следващия ден, но не побързах веднага да вляза в мраморния град. Вместо това направих няколко широки кръга над заобикалящите го гори и не ми бе нужно много време, за да открия астурианците. Бяха вече само на няколко левги от портите на Во Вакюм. На сутринта най-вероятно щяха да го обсадят. Изрекох на ум няколко подбрани проклятия и полетях обратно към града.
Обикновено приемам човешкия си облик преди да вляза в населено място, но сега бързах прекалено много, за да го направя. Затова отлетях направо до градината на Поул и кацнах на един удобен клон.
Оказа се, че тя също е в градината, при това не сама. Онтроз беше с нея. Бе облякъл плетена ризница, а на кръста си беше препасал меч.
— Знам за чувствата ви, лейди — тъкмо й казваше той, — но ви умолявам да напуснете веднага града и да се скриете на безопасно място. Астурианците почти са достигнали градските порти.
Приех отново обичайната си форма и слязох от дървото.
— Той е прав, Поул — казах.
Онтроз изглеждаше малко стреснат, но Поул отдавна беше свикнала на такива неща.
— Къде се губиш толкова време? — скара ми се тя.
— Попаднах на насрещен вятър. Събирай се нещата. Трябва да се измъкваме на мига.
— Никъде няма да ходя. Сега, когато и двамата сме тук, можем да прогоним астурианците.
— Всъщност, не можем. Забранено ни е. Съжалявам, Поул, но това трябва да се случи и на нас не ни е позволено да се месим.
— Сигурно ли е това, Древни? — попита ме Онтроз.
— Боя се, че да, Онтроз.
— Няма да тръгна — настоя упорито Поулгара.
— И ще сбъркате, миледи — каза Онтроз с необичайна твърдост в гласа си. — Вие трябва да напуснете това място заедно със своя баща.
— Не! Няма да те оставя!