Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Добре. Е, уволнен ли съм?
— Не. Но ми се ще да ти извия врата.
— По-късно. Искаш ли да се напием тази вечер? Тайсън небрежно кимна в знак на съгласие.
— Защо да не се призная за виновен? — попита той.
— Друга хитрост на военното правосъдие: нямаш право да пледираш, че си виновен, когато ти е предявено обвинение в убийство.
— Точно така. Спомням си. Хубаво правило.
— Значи, за да резюмираме казаното, аз не съм уволнен и ти искаш да се напием заедно тази вечер?
— Точно така. Готов съм на всичко, само да се махнем от това поделение. Дори да пия с теб.
— Чудесно. Хайде да се приберем, преди местното Гестапо да установи, че те няма.
Те тръгнаха бавно обратно към арката на моста.
— Когато се напием много и двамата — каза Корва, ще си разказваме мирни истории. Истории за нашите изследователски подвизи и открития. Трябва да ти разкажа за публичния дом, разположен в стара френска вила близо до Тай Нин, ръководен от една луда мадам полуазиатка.
— Прилича много на онзи, който знаехме ние близо до Куанг Три — усмихна се Тайсън. — Сигурно е било цяла верига.
Те минаха под моста. Потокът коли над главите им създаваше постоянен боботещ шум, а морските чайки кръжаха под огромната конструкция.
— Бях дяволски добър боен командир — каза Тайсън. — Но когато стигнахме до болницата вече бях безнадежден случай. Бях престанал да си върша работата. Наистина просто вече изобщо не ми пукаше. Не ме беше грижа дори дали ще живея или ще умра.
— Тогава в крайна сметка вероятно си щял да загинеш — каза Корва. — Но си имал късмет и преди това са те ранили. При Ягодовото поле. И Бранд е превързал раната ти. Войната е пълна с ирония.
— И аз съм го чувал.
Бяха се върнали на 101 — ва улица — търговска улица с дву и триетажни тухлени постройки. Тайсън погледна към портала на базата под моста.
— Като затвор е.
— Не. Затворът е като затвор.
— Винаги съм си мислил — каза Тайсън, — че ако адвокатите получават една трета от това, което успеят да спечелят за тебе в гражданските дела, то би било справедливо и да получават една трета от присъдата на клиентите си по криминални дела.
— Тогава щяха непрестанно да са в затвора — отбеляза Корва.
Тайсън спря на тротоара от външната страна на портала.
— Тук ли взимаш метрото?
— Да. Не искам да утежнявам сметката ти с таксита. Ще стигна до спирката пеша.
Тайсън кимна.
— Вече съм готов да говоря със свидетелите на защитата, Садовски и Скорело — каза Корва. — Ще пътувам на разноски на армията. Ти също имаш право да дойдеш с мен. Садовски живее в Чикаго. Скорело живее в едно от предградията на Сан Франциско. Вземи си отпуска от базата за няколко дни.
Срещата ще бъде приятна.
— Не искам да ги виждам — поклати глава Тайсън.
— Защо?
— И те не искат да ме виждат. Не искаме да се виждаме.
— Добре. Разбирам. Това не е важно. А искаш ли да видиш Бранд и Фарли. Имаш право да присъстваш на кръстосания разпит. Да се изправиш срещу тях преди самия военен съд.
— Можем ли да им разгоним фамилиите?
— Обзалагам се, че да.
— Само така си приказваш, Корва — усмихна се Тайсън. — Обмислях възможността да убия Бранд. — Той си запали цигара.
— Наистина ли? Това би помогнало цялата история да приклкочи много бързо. Така правехме във Виетнам, когато нещо не ни харесваше. Вдигахме го във въздуха.
— Но сега съм под много зорко наблюдение. Няма да мога да се измъкна.
— Наемните убийци не се интересуват от тези неща — бавно се усмихна Корва. — Дай някаква цена за главата му. Ще се погрижа за това, ако искаш.
— Сериозно ли говориш?
— А ти?
— Не — поклати глава Тайсън.
— Добре тогава, не говори за това, ако не го мислиш сериозно. Искаш ли да го видиш? А Фарли?
— Само Бранд. Малко преди военния съд.
— Добре. Чукал ли си се някога с как й беше името? Харпър?
— Не — отвърна Тайсън, след като му хвърли бърз поглед.