Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Луди хора.
Тайсън остави спортното си сако на закачалката и отиде до малката масичка в антрето, където бе отрупана пощата. Прегледа я. Фил Слоун имаше ключ и се беше погрижил за някои дреболии, като да сортира пощата и да препраща по-важните писма на Тайсън във Форт Хамилтън. Имаше куп ненужни писма, приличащи на послания от почитатели, и няколко сметки, които Слоун не беше успял да му препрати. На земята имаше и няколко колета, които Слоун вероятно беше донесъл от пощата. Тайсън вдигна един от тях, пакет с размерите на кутия за обувки с надпис „Чупливо!“ Отвори го с джобното си ножче и порови из стиропора, използван като уплътнител, докато не извади оттам изключително уродливи фигурки на момче и момиче, които сякаш бяха проектирани от Норман Рокуъл или Херман Гьоринг. Постави ги на масата и прочете съпътстващата ги картичка: „Мило братче, съхранявах това в продължение на пет години, откакто леля Мили ми го даде, но като си спомних колко много винаги си ги харесвал, с радост ти ги изпращам в момента, когато си изпаднал в нужда. Горе главата. Поздрави Марси и Дейвид. Целувки, Лори.“
Тайсън се усмихна докато оставяше картичката на масата. Той бръкна по-надълбоко в опаковъчния материал и извади взводния си дневник, след което го мушна в джоба си.
— Ще ми помогнеш ли да направим нещо в мазето? — обърна се към Мейсън.
— Разбира се.
Тайсън слезе надолу по стълбата към мазето до килера и коленичи пред стар черен сандък. Ключалката му все още беше затворена, но изтритият прах около нея показваше, че някой е бъркал вътре. Мръсници! Бяха се промъкнали през алармената система и смятаните за непробиваеми ключалки на вратите. И безсъмнено бяха претършували цялата къща, всяко чекмедже, всеки шкаф, бюрото му, фотоалбумите, бележниците му, чековите му книжки, тефтерите с адреси и телефони, папките с капиталовложенията му — всяко скрито ъгълче и дупка. Бяха проникнали навсякъде в личния му живот и вероятно бяха записали, фотографирали и фотокопирали всичко. „Мръсници!“
— Сър?
— Нищо. — Беше напълно убеден, че са отворили и пощата му. Но добре пакетирания колет от сестра му не даваше никакви признаци да е бил отварян. Почувства някакво вътрешно задоволство от това, че е успял да ги надхитри в собствената им глупава шпионска игра. — Хайде да отнесем сандъка горе — каза Тайсън на Мейсън.
Хванаха го за дръжките от двете страни и го отнесоха в хола, където го оставиха пред камината. Тайсън взе кутия свещи подпалки от коша за дърва и ги хвърли върху скарата, след което ги подпали с клечка кибрит.
— Тук сте си направили истински палат, господин Тайсън — каза Мейсън като огледа хола.
— Да, наистина. — Тайсън стана, отиде до кухнята и се върна с две изпотени халби бира. Подаде едната на Мейсън. — За свобода и справедливост за мен.
— Амин.
Чукнаха се. Тайсън свърши половината си бира на един дъх. Извади ключ от портфейла си, коленичи и отвори сандъка.
В лявата половина на преградения на две сандък бяха сложени грижливо сгънати военни панталони и риза със защитен цвят за джунглата, чифт платнени боти, маскировъчна шапка и светлосиня пехотинска чанта. В дясното отделение имаше фотоалбум, карти, брошурите му с радиокодовете и връзка писма от Хоуп Лоуъл — момичето, с което се срещаше преди да отплава за Виетнам. Имаше и метална кутия за боеприпаси, която съдържаше военния му компас, часовник, фенерче и други откраднати държавни вещи.
Не личеше нещо да е пипано, но когато прегледа фотоалбума, забеляза, че липсват няколко снимки. Липсваше и заповедта, с която му беше присъден виетнамският кръст за храброст за бойните действия на 15 февруари 1968 година. Липсваше и дневникът му, но него го беше взел сам.
Обърна се към Мейсън и видя, че той разглежда съдържанието на сандъка.
— Не знам защо мъжете пазят такива боклуци — въздъхна Тайсън.
— Един от братята ми беше в Корея — каза Мейсън. — По време на войната, която беше там. Дойде си вкъщи само с долно бельо. Беше откраднал три чувала с долно бельо.
— Изглежда е бил практичен човек — отбеляза Тайсън и взе връзката писма. — Е… — Поколеба се, после ги хвърли в пламтящия огън, загледан в алените езици, които веднага облизаха края на пликовете. И едно по едно, като започна с най-лесно запалимите неща, той поддържаше огъня, докато му останаха само металните предмети, ботите и фотоалбума. Вдигна обувките и стри между пръстите си полепналата по тях засъхнала пръст. „Югоизточна Азия. Разтворим Виетнам: Само добавете малко вода“. Колко странна беше тази кал, помисли си той. Три хиляди години върху нея се бяха редували ориз, тор, кръв, ориз, пепел, кръв, ориз, тор. И така нататък. Пусна обувките обратно в сандъка, след това отново прелисти фотоалбума. Извади от него една-единствена снимка, на която бяха той и Тереза, застанали пред катедралата в Уей. Имаше още две, но те бяха изчезнали. Мушна снимката във вътрешния си джоб и хвърли целия албум в огъня.