Обречен на мълчание

— Това ми хареса. Категоричният начин, по който са отделили белите от жълтите.

— Имали са само имената на белите, затова са го направили, а не поради някакви расови предразсъдъци…

— О, глупости! Щях ли да бъда тук сега, двайсет години по-късно, ако ставаше въпрос за селце с няколко хиляди азиатци? Жълти? Дръпнати очи? Гумени глави? Подлизурковци? Как още ги наричахме, Винс? Как ги наричаше ти? Всичко друго, но не и човешки същества от източен произход. Но аз се натресох много добре. Убил съм и четиринайсет истински човека покрай другите.

— Добре, няма нужда да ми казваш всичко това. Знам какво сме правили и как се държахме. Господи, ако можех само да се върна назад…

— Да.

Корва вървеше наравно в припряната крачка на Тайсън.

— Въпросът е там, че ти, аз и армията също знаем, че това избиване на хора е било извършено от войници, непосредствено под твоето командване. Нещо повече, има известни данни, които позволяват да се предположи, че ти си присъствал и си видял част или цялото това избиване. Те отиват толкова надалеч, че дори допускат, че и самият ти си натиснал спусъка няколко пъти.

— Не съм. — Тайсън спря и се загледа някъде надалеч над водата. Малки вълнички се разплискваха на каменистия плаж. Той пое дълбоко соления въздух в гърдите си. — Не съм — повтори.

— Кой го е грижа за това? — приближи се към него Корва. — Мене не. Ти знаеш и аз зная, че армията също не е я е грижа дали си убил някого или не. Те не се интересуват защо се е случило всичко това, и дали си се опитал да го спреш, и дали войниците ти са се разбунтували и са те държали под прицел, или дали си отишъл за малко да се изпикаеш и си пропуснал цялото клане. Единственото, което ги интересува, е че не си докладвал за това избиване, което е било твое служебно задължение, и ако щеш, и християнски дълг. Поради някакви известни единствено на теб причини ти не си искал тези убийци да застанат пред съда. Иронията във всичко това е, че хората под твое командване най-вероятно са извършили престъпление в състояние на емоционален шок. Може би са били преуморени от сраженията, което армията признава, според член 116, като смекчаващо вината обстоятелство при убийство. И несъмнено хората ти са страдали от фатално душевно разстройство, фатално за другите. Но ти, от друга страна, си извършил престъплението, че не си проявил трезвост и си го извършвал всеки ден, в който не си докладвал на какво си бил свидетел. Имал си на разположение близо две десетилетия, за да оправиш нещата, Бен, а не си го направил. Сега армията ще оправи нещата, и не само за себе си, но и заради теб. Що се отнася до убийците, те могат да си подготвят най-различни защити, но дори не се нуждаят от тях в съда. Особеностите на тази несъвършена система почти гарантира, че никой няма да им поиска сметка за извършеното. Тяхното престъпление е принадлежало на отлетелия миг, на момента на лудост. Твоето престъпление обаче няма край. Военното правосъдие може да не е съвършено, но се подчинява на инстинктите си, не е замъглено от типичните за гражданското правосъдие фокуси и номера, и често е странно справедливо. Знаеш го. И също така знаеш, както и аз знам, а и армията също, че ти си виновен. Списъкът с обвиненията може би не отразява точно ролята ти в клането. Но те уверявам, че след като всички свидетели дадат показания — и излъжат — военният трибунал, съставен от хора като подполковник Левин — хора, които като офицери и командири виждат и оценяват всеки ден човешкия род — в крайна сметка ще достигне до истината. Присъдата е предрешен въпрос. Можеш да се опиташ да приемеш и това. Единственото нещо, което мога да ти гарантирам, е че когато напуснеш съдебната зала, дори ако си с белезници и под въоръжена стража, ти ще си свободен. Разбираш ли какво искам да кажа с това „свободен“? — Да.