Повелителят на сребърния лък

Усети в себе си гняв.

- Няма да допусна това - каза на глас и си представи как се връща в двореца за Андромаха. Можеше да види Приам и да му предложи каквото поиска, за да я освободи и да му я даде. После реалността отнесе мислите му като студен вятър. Царят нямаше да я пусне. Беше я представил пред цяла Троя. Тя бе цената на договора с царя на Тива в полите на Плакос.

„Тогава ще я открадна, реши Хеликаон. Ще отплаваме по Великата зеленина и ще заживеем далеч от Троя.”

И така щеше да посрами Хектор, да предизвика война и може би да съсипе Дардания, а освен това да изживее живота си в постоянен страх от отмъщение и смърт.

“Това ли е любовта? - запита се той. На такъв живот ли искаш да обречеш Андромаха? Да стане бегълка, отхвърлена от собственото си семейство, клетвопрестъпничка, мразена и поругана?” Хеликаон имаше чувството, че цялата му сила се оттича от крайниците.

Небето просветна и въздухът се изпълни със звуците на морските птици, носещи се над залива. Пронизителните им писъци бяха изпълнени с глад и жизненост.

На плажа зад него микенците започнаха да се качват на галерите си. Ранените бяха вдигнати на палубите, а после издигнаха и оръжията си с рибарски мрежи. Хеликаон видя как грубо избутват завързания Коланос. Той падна на колене. Един микенски войн го изрита, а после го вдигна на крака.

С пукването на зората галерите бяха избутани във водата и последните членове на екипажите им се качиха на борда. Пред погледа на Хеликаон платната бяха вдигнати, а греблата - извадени. Троянците тръгнаха през плажа към високия хълм и градските порти.

И докато галерите плаваха на запад, по водата долетя пронизителен писък. После агонизиращ вик. И още един. Ужасните звуци продължиха, затихвайки с отдалечаването на корабите от брега.

Хеликаон чу леки стъпки и се завъртя. Андромаха се приближаваше към него, обвита плътно в дългото си зелено наметало. Той стана от обърнатата лодка, разтвори ръце и тя пристъпи в прегръдката му. Хеликаон я целуна по челото.

- Обичам те, Андромаха. Нищо не може да промени това.

- Зная. Животът ни никога няма да ни принадлежи.

Той вдигна ръката й и целуна дланта.

- Радвам се, че дойде. Нямах сили да те търся из двореца Щях да извърша някоя лудост и да обрека всички ни на мъки.

- Не мисля, че щеше - отвърна тя меко. - Лаодика ми каза, че обичаш Хектор като брат. Не си способен да го посрамиш така. Познавам те, Хеликаон. И ти би трябвало да ме познаваш. Никога не бих донесла срам на семейството си. И двамата сме възпитани да вярваме в дълга… над всичко останало.

- Подобен дълг е проклятие! - каза той и гневът му отново се разпали. - Няма нищо на този свят, което да искам повече от това да отплавам нанякъде с теб, да живеем заедно, да сме заедно.

Хеликаон погледна към небето. Издигащото се слънце бе полускрито от облаци, озарени в алено и златно, но над морето на запад небето бе яркосиньо и чисто.