Покана за екзекуция (Романи)

7

Тя прекара с нас към осем години и уроците ставаха все по-редки, а характерът й все по-тежък. Като непоклатима скала е в сравнение с прилива и отлива на английски гувернантки и руски възпитатели, минали през нас; с тях всички беше в лоши отношения. Претекстите за обидите й биваха безкрайно нюансирани. Лете на трапезата сядахме не по-малко от дванайсет души, а на имените и рождените ни дни имаше поне три пъти повече хора и въпросът къде ще я сложат, беше животрептущ за нея. От Батово с покрити ланда и с пътни коли пристигаха Набокови Лярски, Раушови, от Рождествено — Василий Иванович, хванал се за пояса на кочияша (което татко смяташе за неприлично), от Дружноселие — Витгенщайнови, от Матюшино — Пихачови; идваха и различни далечни роднини на баща ми и майка ми, компаньонки, управители, гувернантки и гувернанти; докторът от Рождествено пристигаше с лекия си кабриолет с впрегнато високошиесто цирково пони с гривка като четка за зъби; в прохладния вестибюл звучно се секнеше и опаковаше всичко това в кърпата си; проверяваше във високите огледала бялата си копринена вратовръзка милият Василий Мартинович, донесъл в зависимост от сезона любимите цветя на мама или на татко — зеленикави влажни момини сълзи в жилаво скърцащ букет или едра стиска метличини, сякаш изплакнати със синка, завързани с алена панделка. Интересно кой ще забележи, че този пасаж е изграден във Флоберов стил.

Особено зорко следеше Mademoiselle една от най-бедните роднини по Набокова линия, Надежда Илинична Назимова, стара мома, която всяко лято чергаруваше от едно имение в друго и минаваше за художничка — тя пирографираше цветни руски тройки върху дърво и си кореспондираше със старославянски букви с колегите си по членство в някакъв черносотнически съюз. С рядка коса, с бретон, с грамадно лице, ягодово на цвят, така изкривено встрани от простуда през печалната й младост, че говорът й сякаш звучеше през рупор и изглеждаше насочен към собственото й ляво ухо; тя беше уродлива и много дебела, по фигура приличаше на снежен човек, тоест беше по-зле сложена от Mademoiselle. Когато се случеше тези две дами да се устремят една срещу друга по широката паркова алея и безмълвно да се разминат — Надежда Илинична с репей, боднат за освежаване в косата, a Mademoiselle с чадърчето си от моаре, двете с копринени колани и обемни поли, които ритмично метяха наляво-надясно пясъка, те много приличаха на онези два тумбести електрически трамвайни вагона, които тъй еднообразно и невъзмутимо се разминаваха по моста над ледената пустиня на Нева. „Je suis une sylphide à coté de ce monstre“76 — презрително изричаше Mademoiselle. Когато на другата се удадеше да заеме по-хубаво място на празничната трапеза, устните на Mademoiselle се извиваха в треперлива иронична усмивка и ако се случеше някой неин простодушен „визави“ да й отговори любезно с усмивка, тя бързо разтърсваше глава, сякаш се освобождаваше от дълбок размисъл, и произнасяше: „Excusez-moi, je souriais à mes tristes pensées.“77