Друговремец [bg]

- Ммм - отвърна след няколко мига. - Бих погладувал.

- Е, аз не бих. Ще трябва да почакаш.

Хвърлих поглед по протежението на масата за вечеря, след което огледах стаята. Вече познавах повечето присъстващи, някои добре. Колко разнородна тайфа, замислих се. Франк щеше да се шашне - толкова много различни лица.

Мислите за Франк бяха като докосване на болен зъб - идваше ми да спра незабавно. Но наближаваше моментът, когато нямаше да мога да отлагам повече, затова върнах ума си към него и преминах с вътрешния си поглед по дългите гладки дъги на веждите му, така както някога минавах по тях с пръсти. Ненадейно пръстите ми поизтръпнаха от спомена за едни други вежди, по-рошави и гъсти, и тъмносините очи под тях.

Бързо се обърнах към най-близкото лице, за да потисна смущаващите мисли. Бе Мърто. Е, той поне не приличаше на нито един от двамата.

Нисък, дребен, но жилав като гибон, а дългите ръце само подсилваха приликата. Имаше ниско чело и тясна челюст, които ми напомняха на пещерните хора и рисунките на Ранния човек от някои от книгите на Франк. Само че не неандерталец. Пикт. Да, това беше. Имаше нещо устойчиво у дребния мъж, което ми напомняше на обветрените, украсени камъни, древни дори в тази епоха, непрестанни стражи по кръстопътища и гробища.

Заинтригувана от идеята, огледах и другите, за да разпозная етническите им корени. Мъжът край огнището, например, Джон Камерън, беше съвсем типичен нормандец, макар и да не бях виждала нормандци - високи скули, високо, тясно чело, дълга горна устна и тъмна галска кожа.

Тук-таме саксонци... а, Лери, идеалният пример. Бледа, синеока, съвсем леко пълничка... Потиснах дребнавото наблюдение. Внимателно избягваше да среща моя поглед или този на Джейми и оживено бъбреше с приятелките си на една от масите по-близо до изхода.

В обратната посока, на следващата маса, седеше Дугал Макензи, както никога отделно от брат си Колъм. Проклет викинг, несъмнено. Висок, широкоплещест, с широки, плоски скули. Лесно си го представях на носа на викингски кораб, а хлътналите му очи искрят от алчност и похот, докато се взира през мъглата към някое сгушено в крайбрежните скали селце.

Край мен посегна едра длан, леко окосмена сякаш с мед, за да вземе комат овесен хляб от подноса. Още един викинг - Джейми. Напомняше ми на легендите на госпожа Беърд, за расата великани, които някога кръстосвали Шотландия и полагали дългите си кости в северните предели на острова.

Разговорът беше на дребни теми, както обикновено - групички хора бърбореха между хапките. Но слухът ми изведнъж улови познато име от близката маса. Сандрингам. Стори ми се, че го изрича Мърто, и се обърнах. Седеше до Нед Гауън, който дъвчеше усилено.

- Сандрингам? А, старият Уили, похитителят на задници - рече Нед замислено.

- Какво?! - Един от по-младите пазачи се задави с бирата си.