Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Само Артър не беше облякъл своята красива ризница.
— Тя е у Морфанс — каза ми той, когато го попитах защо си беше облякъл резервната ризница. Морфанс беше грозният войн, който се беше сприятелил с мен на пира след пристигането на Артър в Каер Кадарн преди толкова много години.
— У Морфанс ли? — попитах аз удивен. — Как успя Морфанс да заслужи такъв подарък?
— Не съм му я подарил, Дерфел. Дадох му я само на заем. През последните дни той непрекъснато язди облечен с нея близо до хората на Горфидид. Те мислят, че аз вече съм там и може би затова утихнаха. Поне досега нямаме вести за нови нападения.
Разсмях се при мисълта, че зад забралото на белия шлем на Артър се крие грозното лице на Морфанс. Но изглежда измамата наистина беше подействала, защото когато се присъединихме към крал Тюдрик при римската крепост Магнис, врагът още не беше излизал в атака от своите крепости, разположени сред хълмовете на Поуис.
Тюдрик беше облякъл красивата си римска ризница, но изглеждаше почти като старец. Косата му беше посивяла и гърбът му се беше привел — нещо, което не бях забелязал последния път, когато го видях. Той само изсумтя като научи новината за мира с Аел. Но после се опита да бъде по-учтив.
— Добра новина — каза той, след това потърка очи и добави, — макар Бог да ми е свидетел, че Горфидид никога не се е нуждаел от помощта на саксите, за да ни бие. Той има толкова много войници.
Римското укрепление направо кипеше. Оръжейници ковяха върхове за копия, а всички ясенови дървета на мили наоколо бяха изсечени за дръжки на копия. На всеки час пристигаха каруци пълни с току що прибрано зърно и хлебарските пещи горяха непрекъснато, както и пещите на ковачите, така че над крепостта денонощно се извиваха стълбове дим. Но въпреки новата реколта войската, която непрекъснато растеше, пак беше гладна. Повечето копиеносци лагеруваха извън стените на крепостта, някои бяха на мили от града и постоянно се спореше за разпределението на твърдо опечения хляб и сухия боб. Други подразделения се оплакваха, че водата им била замърсявана от отходните места на войнишките лагери, разположени по-нагоре по течението на потока. Имаше болести, глад и дезертьори. Всичко това говореше, че нито Тюдрик, нито Артър някога се бяха сблъсквали с проблемите, които възникват пред военачалниците на такива големи войски.
— Да, но ако ние имаме проблеми — каза ведро Артър, — представете си грижите на Горфидид.
Моите копиеносци, все още под командването на Галахад, лагеруваха на осем мили северно от Магнис. Там офицерът на Тюдрик, Агрикола, наблюдаваше отблизо хълмовете по границата между Гуент и Поуис. Изпитах истинско щастие, когато отново видях шлемовете с вълчите опашки. След пораженческите настроения на гуентските селяни, изведнъж се почувствах добре като си помислих, че тук, поне, имаше мъже, които никога нямаше да бъдат бити. Нимю дойде с мен и моите хора се струпаха около нея. Искаха тя докосне върховете на копията и на мечовете им, за да им даде сила. Забелязах, че дори християните искаха оръжието им да бъде докоснато от нейната езическа ръка. Тя вършеше работата на Мерлин. Воините знаеха, че Нимю беше дошла от Острова на мъртвите и смятаха, че силата й беше едва ли не колкото силата на нейния учител.
Агрикола ме прие в една палатка. За първи път виждах палатка. Беше много хубаво нещо с висок централен стълб и четири кола в ъглите, които поддържаха ленен балдахин. Балдахинът пропускаше слънчевата светлина, така че посивялата коса на Агрикола изглеждаше странно жълта. Той беше със своята римска ризница, седнал пред една маса, покрита с пергаменти. Агрикола беше суров човек и ме поздрави сякаш се бяхме видели вчера, но все пак си разреши да похвали моите хора.
— Те са уверени. Но враговете също са уверени, а са много повече от нас — добави той мрачно.
— Колко? — попитах аз.
Акрикола като че ли се обиди от моята прямота, но аз вече не бях момчето, което някога за първи път срещна големия военачалник на Гуент. Имах право да знам какво очакваше хората ми. Или може би Агрикола не се обиди от моята прямота, а просто не искаше да си спомня за преимуществото на врага. Накрая обаче ми каза всичко.
— Според нашите шпиони — каза той, — Горфидид е събрал шестотин копиеносци от своето собствено кралство. Гундлеус е довел още двеста и петдесет от Силурия, а може и повече. Ганвал от Елмет е изпратил двеста души, а само Бог знае колко мъже без господар са отишли под знамето на Горфидид заради дял от плячката.
Мъжете без господар бяха мошеници, заточеници, убийци и диваци, които се присъединяваха към някоя войска заради плячката, която можеха да вземат след битка. Такива мъже бяха страшни в сражение, защото нямаха какво да губят, а можеха само да спечелят. Съмнявах се, че на наша страна имаше много от тези авантюристи, не само защото се очакваше да загубим, но защото и Тюдрик, и Артър не обичаха такива мъже. Все пак, колкото и странно да е, повечето от най-добрите воини на Артър някога са били точно такива мъже без господари. Воини като Сеграмор се бяха сражавали в римските войски, които били разбити от ордите на езичниците в Италия и на младия Артър му беше дошла гениалната идея да впрегне силата на тази самотни мъже в една войска.