Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Това няма да трае дълго, Дерфел. Хората подценяват Артър. Те виждат добротата му, чуват любезните му думи, свикнали са с приказките му за справедливост, но никой не знае, дори и ти, Дерфел, какво гори вътре в него.
— И какво е то?
— Амбиция — каза тя просто, след това се замисли за миг. — Неговата душа — продължи тя, — е колесница, теглена от два коня — амбицията и съвестта. Но запомни думите ми, Дерфел, амбицията е впрегната отдясно и винаги ще тегли повече. А той е способен, много способен. — Тя тъжно се усмихна. — Само го наблюдавай, Дерфел, когато изглежда в безизходица, когато всичко е против него, той ще удиви всички ви. Виждала съм това и друг път. Той ще победи, но след това конят на съвестта ще дръпне юздите и Артър както обикновено ще направи грешката да прости на своите врагове.
— Това лошо ли е?
— Не става въпрос дали е добро или лошо, Дерфел, а дали е практично. Ние ирландците знаем едно нещо със сигурност — когато простиш на един враг, ще трябва отново и отново да се биеш с него. Артър смесва морал с власт и превръща тази смес в нещо още по-опасно с вярата си в доброто у хората, дори най-лошите. Точно затова, запомни думите ми, затова той никога няма да постигне мир. Той мечтае за мир, говори за мир, но винаги ще има врагове и причина за това е неговата собствена доверчива душа. Освен ако Гуинивиър не промени отношението му към хората. А тя може да го направи. Знаеш ли на кого ми напомня тази жена?
— Не знаех, че си я виждала — казах аз.
— Не съм. И онази личност, на която тя ми напомня, също не съм виждала. Но чувам много неща, а и познавам Артър много добре. От това, което знам, мога да кажа, че Гуинивиър прилича на майка му — поразителна и силна. Предполагам, че той би направил всичко, за да й угоди.
— Дори с цената на своята съвест?
Този въпрос накара Айлийн да се усмихне.
— Ти би трябвало да знаеш, Дерфел, че някои жени винаги искат техните мъже да плащат неимоверна цена. Колкото повече плаща мъжът, толкова по-достойна е жената. А аз подозирам, че Гуинивиър има високо мнение за себе си. Така и би трябвало. Всички трябва да ценим себе си — добави тя тъжно и стана от стола. — Кажи му, че го обичам — каза ми тя, докато се връщахме към къщата, — и го помоли от мое име да вземе синовете си във войската.
Артър не пожела да ги вземе.
— Дай им още една година — каза ми той, когато си тръгнахме на следващата сутрин. Той беше обядвал с близнаците и им беше дал някои малки подаръци, но всички забелязахме колко мрачно Амхар и Лохолт приеха вниманието на баща си. Артър също забеляза и затова беше много кисел, когато поехме на запад.
— Децата, родени от невенчана майка — каза той след дълго мълчание, — са с ограбена душа.
— А твоята душа, господарю? — попитах аз.
— Кърпя я всяка сутрин, Дерфел, парче по парче. — Артър въздъхна. — Ще трябва да отделя повече време на Амхар и Лохолт, но само Боговете знаят откъде да го взема това време, защото след четири-пет месеца ще стана отново баща. Ако съм жив — добави той мрачно.
Значи Люнет беше права. Гуинивиър наистина беше бременна.
— Радвам се за теб, господарю — казах аз, въпреки че тогава си мислех за онова, което ми беше казала Люнет — че Гуинивиър изобщо не се радва на състоянието си.
— И аз се радвам за себе си! — засмя се Артър, беше победил мрачното си настроение. — Радвам се и за Гуинивиър. Ще бъде добре за нея. А след десет години, Дерфел, Мордред ще заеме трона си и ние с Гуинивиър ще можем да си намерим някое щастливо място, където да отглеждаме нашите крави, деца и прасета! Тогава ще бъда щастлив. Ще науча Ламрей да тегли каруца и ще използвам Екскалибур като остен за воловете, докато ора.
Опитах се да си представя Гуинивиър като жена на земеделец, дори като богата жена на земеделец, но не успях.
От Кориниум отидохме в Глевум. След това прекосихме река Севърн и тръгнахме през централните територии на Гуент. Бяхме чудесна гледка. Артър нарочно яздеше с вдигнати щандарти, а конниците му бяха облечени в ризници и с пълно бойно снаряжение. Пътувахме така, защото искахме да внушим увереност на местните хора. Те бяха толкова обезверени и изплашени, че се нуждаеха от това. Всеки тук мислеше, че Горфидид ще спечели и въпреки че беше време за жътва, всички бяха много мрачни. На едно място селяни вършееха с бухалките си и вместо да звучи както обикновено веселата песен, която им помагаше да удрят в ритъм, певецът напяваше Жалбите на Есилт. Забелязахме също, че от всяка вила, къща и къщурка бяха изчезнали всички ценни предмети. Бяха скрити, вероятно заровени, така че войниците на Горфидид нямаше да могат да оставят населението без нищо.
— Къртиците пак забогатяха — каза Артър навъсено.