Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Намери ми един камък, Дерфел — заповяда той.
Аз изрових с крак един камък, изчистих пръстта от него. След това по искане на Артър надрасках върху камъка с върха на ножа името на Аел. Артър изрови със своя нож дълбока дупка до ствола на дъба и се изправи.
— Заклевам се — каза той, — че ако оцелея след битката с Горфидид, ще отмъстя за невинните души в Рате, които осъдих на смърт. Аз ще убия Аел. Ще унищожа и него и хората му. Ще нахраня гарваните с тях, а богатствата им ще раздам на децата на Рате. Вие двамата сте свидетели на моята клетва, и ако не я изпълня, вие ще бъдете освободени от клетвата си за вярност към мен. — Артър пусна камъка в дупката и тримата го зарихме с изровената пръст. — Дано Боговете ми простят за смъртта, която днес посях — каза Артър.
След това тръгнахме да посеем още.
На път за Гуент минахме през Кориниум. Айлийн още живееше там. Артър видя синовете си, но не прие майка им. Не искаше слуховете за подобна среща да стигнат до Гуинивиър и да я наранят. Все пак той ме изпрати да занеса на Айлийн една емайлирана сребърна брошка, на която беше изобразено животно подобно на заек, само че с по-къси крака и уши. Тя ме прие любезно, но когато видя подаръка на Артър само сви рамене. Тази брошка беше от съкровището на Сенсъм, но Артър я беше платил с монети от собствената си кесия.
— Той имаше желание да ти прати нещо по-хубаво — предадох аз думите на Артър, — но за съжаление сега трябва да даваме най-красивите бижута на саксите.
— Едно време — каза горчиво тя, — Артър ми пращаше подаръци, защото изпитваше любов, а не чувство на вина.
Айлийн все още беше поразителна жена, въпреки че косата й беше посребряла, а очите й бяха потъмнели от тъгата на примирението. Тя беше облечена в дълга вълнена рокля в син цвят, а косата й бе сплетена и завъртяна на охльови над ушите. Айлийн хвърли поглед на странното емайлирано животно.
— Какво мислиш е това? — попита ме тя. — Не е заек. Може ли да е котка?
— Сеграмор казва, че е заек. Той бил виждал такива зайци в Кападокия, макар че ако ме питате къде е това място, няма да мога да отговоря.
— Ти не трябва да вярваш на всичко, което ти разправя Сеграмор — подразни ме Айлийн, докато си закачаше брошката на гърдите. — Имам скъпоценности като кралица — добави тя като ме поведе към малката градина на своята римска къща, — но все още съм робиня.
— Артър не ви ли върна свободата? — попитах аз, поразен.
— Тревожи се, че ще се върна в Арморика. Или ще отида в Ирландия и ще отведа синовете му далеч от него. — Айлийн сви рамене. — Когато момчетата навършат пълнолетие, Артър ще ми върне свободата и знаеш ли какво ще направя тогава? Ще си остана тук, точно тук — вдигна ръка тя към един стол, поставен под сянката на лозата. — Изглеждаш по-възрастен — каза тя и ми наля сламеножълто вино от една бутилка облечена с плетени върбови клонки. — Разбрах, че Люнет те е изоставила? — попита тя и ми подаде рога, пълен с вино.
— Просто се разделихме.
— Чувам, че сега била жрица на Изида — каза Айлийн с насмешка. — Много неща стигат до мен от Дурновария, но на мен не ми се ще да вярвам наполовина на онова, което чувам.
— Какво толкова лошо има в новините, които стигат до тук? — попитах аз.
— Ако не знаеш, Дерфел, по-добре е да не узнаваш. — Айлийн отпи малко вино и смръщи вежди, сякаш вкусът не й хареса. — Артър така прави. Никак не обича лошите новини. Той дори вярва, че в близнаците има нещо добро.
Беше повече от странно една майка да говори така за синовете си.
— Сигурен съм, че у тях има нещо добро — казах аз.
Тя ме погледна и се умихна.
— Момчетата не са станали по-добри от преди, Дерфел, а те никога не са били добри.Те негодуват срещу баща си. Смятат, че трябва да бъдат принцове и се държат като принцове. В този град няма беля, в която те да не са замесени. А ако се опитам да ги вразумя, тя ме наричат „курва“.
Айлийн натроши парче сладкиш и хвърли трохите на подскачащите наоколо врабчета. В другия край на двора един слуга чистеше с метла от клони и тя му заповяда да ни остави сами. След това ме попита за войната и аз се опитах да скрия своя песимизъм по отношение на огромната армия на Горфидид.
— Не може ли да вземеш Амхар и Лохолт със себе си? — попита ме Айлийн след малко. — Може пък да станат добри войници.
— Ами ако баща им мисли, че те не са дорасли за войници?
— Чудя се дали изобщо мисли за тях. Той им праща пари. Но мен ако питаш, по-добре да не им праща. — Айлийн прокара пръсти по брошката и смени темата — Всички християни в града разправят, че Артър е обречен.
— Още не, лейди.
Тя се усмихна.