Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
И така, той вървеше тихо, без двамата си спътника до него, все още вбесен от Аланон, че го беше заставил да се откаже от издирването на Ший. Изпитваше странно безпокойство, че беше изоставил Флик сам с потайния и непредвидим друид. Никога не се беше доверявал изцяло на огромния мистик, защото знаеше, че Аланон държи в тайна от тях истината за Меча на Шанара и им казва само онова, което той преценеше, че може да им каже. Те бяха направили всичко, което друидът беше поискал от тях със сляпа вяра, бяха му гласували пълно доверие във всички критични моменти. Всеки път той се беше оказвал прав. Въпреки това те не държаха Меча в ръцете си и бяха загубили Ший. И сега, като похлупак на всичко останало, армията на Северната земя май щеше успешно да нахлуе в Южната земя. Единствено граничното кралство на Калахорн беше готово да противостои на нападението. След като видя многочислеността на нашественика, Мениън не проумяваше как дори и легендарният Граничен легион би могъл да удържи такава мощна сила. Собственият му здрав разум му подсказваше, че единствената надежда е да задържат настъпващата вражеска армия достатъчно дълго, за да могат армиите на елфите и на джуджетата да се обединят с Граничния легион и да контраатакуват. Сигурен беше, че бяха загубили Меча и че дори да успееха да открият Ший, нямаше да имат възможност да търсят чудотворното оръжие. Изруга тихо, когато коляното му се удари силно в остър ръб на издаден камък и се съсредоточи върху положението си в момента, като остави всякакви разсъждения за бъдещето за по-после. Като черен гущер той пълзеше и се промъкваше безшумно по ниските склонове на Драконовите зъби, криволичеше по мъчителния си път през лабиринта от остри камъни и скали, с които беше покрита планинската местност, с меча на Лий и дългия ясенов лък, здраво прикрепени на гърба му. Стигна до подножието на склона без да срещне някой и се взря в тъмнината. Нямаше никакви признаци на живот. Навлезе предпазливо в покритата с трева равнинна местности на всеки няколко ярда се спираше, за да се ослуша. Знаеше, че линиите на постовете трябва да са някъде наблизо, но беше невъзможно да види каквото и да било.
Накрая се надигна на крака, безмълвен като сенките наоколо. След като не чу нищо, тръгна бавно на юг през стената от мрак, с ловния нож в ръката си. Вървя доста дълго, без да се случи нещо и тъкмо беше започнал да се отпуска, мислейки, че се е промъкнал някак си край вражеските линии без никой да го забележи, когато чу слаб шум. Замръзна на място и се помъчи да разбере откъде идва звукът, когато го чу отново. Някой тихо се изкашля в тъмнината точно пред него. Постовият се беше издал точно навреме, за да не се препъне планинецът в него. Само един вик и всички щяха да дотърчат на секундата.
Мениън залегна на ръцете и коленете си, стиснал здраво ножа. Запълзя безшумно в посоката, от която беше се разнесла кашлицата. Накрая успя да съзре неясните очертания на някой, който стоеше спокойно пред него. От дребния ръст му стана ясно, че часовият е гном. Мениън изчака няколко минути, докато гномът се обърне с гръб към него, после пропълзя още малко напред. С плавно движение се надигна и се надвеси над нищо неподозиращия часови, сграбчи гърлото му със стоманената си ръка и пресече предупредителния вик преди още да беше издаден. Дръжката на ножа се стовари рязко върху незащитената глава, точно зад ухото и изпадналият в безсъзнание гном се свлече на земята. Планинецът не се спря, а продължи крадешком в тъмнината. Знаеше, че има и други наоколо и искаше бързо да се измъкне, преди да могат да го чуят. Държеше ножа готов за отбрана, защото допускаше, че може да има и друга линия от патрули. Студеният вятър не преставаше да духа и дългите минути на нощта продължаваха да се нижат бавно.
Накрая стигна Мърмидън, точно над островния град Керн, светлините на който блещукаха слабо в далечината на юг. Спря на върха на малко възвишение, което се спускаше плавно надолу и стигаше до северния бряг на бързата река Остана полуприклекнал, с плътно загърната дълга ловна пелерина около тънката си фигура. Беше изненадан и облекчен, че е стигнал до реката без да налети на някои други вражески постове. Подозираше, че не е сбъркал в предположенията си и сигурно е минал поне край още един пост, без да разбере това.
Принцът на Л ий се огледа внимателно и след като се увери, че наоколо няма никой, стана и се протегна уморено. Знаеше, че трябва да прекоси Мърмидън по-надолу по течението, ако искаше да избегне неприятното преплуване на ледените й води. Сигурен беше, че щом стигне до мястото, което се намираше точно срещу острова, щеше да намери лодка или сал, с който да стигне до града. Попривдигна оръжията на гърба си, усмихна се мрачно на студа и тръгна на юг по възвишението край реката.