Сага за Австралия

Господин Донован се взря изпитателно в Ричард, понечи да каже още нещо, ала размисли и приклекна над денковете.

— Тук са някои от нещата ти. Утре ще набавя още. Подочух, че сме щели да отплаваме. — Той сложи вързопите в ръцете на Ричард. — Катранено масло, някакъв мехлем, който спазарих от една дърта вещица, толкова дрипава и грохнала, че няма как да не разбира от илачи и церове, и стрита на прах кора на някакво дърво, за която тя се кълне, че лекувала треска и смъквала висока температура. И шишенце опиумна тинктура, в случай че от водата в Рио някой хване дизентерия: корабните лекари се опасяват, че и това е възможно, въпреки че лейтенант Кинг гледа през пръсти на тия неща. Купища парчета чист плат и две-три ризи от тънко памучно платно, не се стърпях, взех няколко за себе си и се сетих и за теб. Виж, с малца ударих на камък, корабните лекари се добраха до склада първи, тяхната мръсна кожа! Но ти изсуши на слънце малко лимонова и портокалова кора и я дъвчи. Моряците твърдят, че предпазвала от скорбут.

Ричард се взря с обич и признателност в лицето на Донован, който бе достатъчно мъдър, за да разтълкува правилно чувствата в очите му — като приятелство. Донован беше готов и да умре за този човек, който със сигурност бе обичал, но не желаеше да повтаря. Кого ли беше изгубил? И как? Явно не тъжеше по жената, разтворила му дверите на сластта. Ако се съди от изражението върху лицето му, тя го беше отвратила. Ричард обаче не презираше заради нея всички жени. Нито пък мъжете. Донован се зарече, че ще прави, ще струва, но някой ден ще узнае всички патила на Ричард Морган.

На другата заран, тъкмо да слезе от кораба, и видя, че Ричард го чака при стълбата.

— Пак ли услуга? — попита той и не скри готовността си да я направи.

— Не, за това държа да си платя — каза Ричард, сетне посочи палубата и приклекна, сякаш е зърнал на нея нещо интересно.

Донован също се наведе — никой и не забеляза как седемте златни монети минаха от ръката на единия в ръката на другия.

— Казвай сега какво искаш. С тия пари можеш да купиш топаз колкото малък лимон или аметист горе-долу със същите размери.

— Купете ми колкото можете шмиргелова прах и много силен рибен туткал — отвърна Ричард.

Донован го погледна, зяпнал от учудване.

— Шмиргелова прах ли? И рибен туткал? За какво са ти притрябвали пък те?

— Сигурно се намират и на нос Добра надежда, но според мен там ще бъдат баснословно скъпи. В Рио де Жанейро ми се вижда много по-евтино — заувърта Ричард.

— Не ми отговори на въпроса. Много си потаен, приятелю. Кажи, инак няма да ти ги купя.

— Ще ги купите, и още как — грейна в усмивка Ричард, — но нямам нищо против и да ви кажа. — Той погледна отвъд залива, към северните баири, обрасли с непроходима гора. — По време на това безкрайно пътуване често съм се питал какво ще правя, щом веднъж пристигнем в Ботаническия залив. Малцина от каторжниците умеят да вършат нещо — непрекъснато слушаме какво си говорят флотските офицери, особено откакто сме в Рио и те непрекъснато си ходят на гости. Онзи дребосък, лейтенант Ралф Кларк, не млъква, бърбори като латерна. Вечно се оплаква, че на квартердека на „Дружба“ не изтрезнявали, или се разтапя Да разказва за жена си и синчето си, но от време на време се изтървава да каже и нещо полезно. — Ричард си пое въздух. — Но както и да е, стига сме одумвали младшите флотски лейтенанти. Та да си дойда на думата — сред нас, каторжниците, почти не се срещат хора, които умеят да вършат нещо. Виж, мен ме бива за едно друго и смятам, че някои от уменията ми ще влязат в употреба — след като пристигнем, сигурно ще се наложи да отсечем и да набичим доста дървета. Умея да точа триони. И по-важното, да им оправям зъбците, което си е рядък занаят. Братовчед ми Джеймс сигурно е натоварил на някой от корабите сандъчето ми с инструментите, но може и да не е успял. Тогава вече няма да се оправя без шмиргелова прах и туткал. Флотилията все има пили, но ако и с инструменти е снабдена така, както с хранителни продукти, едва ли някой се е сетил за шмиргелова прах и рибено лепило. А и новината за патроните за кремъклийките не ме обнадежди особено. Какво според тях ще правим, ако диваците в Нов Южен Уелс са кръвожадни като мохиканите и вземат да ни обсадят?