Сага за Австралия

В нощта срещу шестнайсети юли флотилията прекоси екватора. На другия ден корабите се натъкнаха на първите истински бури, откакто бяха напуснали Портсмут. Капаците на люковете бяха затворени и каторжниците останаха в непрогледен мрак. За хора, които като Ричард прекарваха цялото време на горната палуба, това си беше истински кошмар, добре поне, че вонята се бе поразсеяла. Морето се плискаше по носа отляво, „Александър“ се клатеше и се люшкаше надлъжно, странно усещане, при което смазващото налягане се редуваше със световъртеж, защото корабът ту подскачаше във въздуха, ту отново се пльосваше с невероятен тътен като при мощен взрив във водата. Хората се мъчеха да застанат под прав ъгъл на движението, но въпреки това се мятаха от едната чак до другата преграда. Морската болест, за която си мислеха, че е останала в миналото, отново взе да поваля наляво и надясно, Айк се мъчеше като грешен дявол.

Когато флотилията най-сетне се измъкна от бурята с бъчви, дотолкова пълни с дъждовна вода, че пак стана възможно да възстановят първоначалните дажби от скъпоценната течност, на всички, дори на безутешния Джоуи Лонг, вече им беше ясно, че Айзак Роджърс няма да прескочи трапа.

Той помоли да види Ричард, който седна сгърбен срещу Джоуи и положи върху коленете си главата и раменете на Айк.

— Е, свърши земният път на разбойника Роджърс — рече той. — О, Ричард, само да знаеш колко се радвам! И ти се радвай за мен. Грижи се за Джоуи, чу ли. Ще му бъде тежко.