Сага за Австралия

Корабите стигнаха още по на юг все така в очакване да навлязат в мощното течение, което да им помогне да прекосят океана от Бразилия до Африка, и хората по палубите започнаха да виждат стада от по няколко кашалота, също запътили се на юг. Огромни същества, те бяха с муцуни, които отстрани приличаха на мънички урви, а под тях се виждаше нелепо малка долна челюст, по която обаче стърчаха страховити зъби. Опашките им бяха по-тъпи, перките — по-малки; за разлика от другите китове, на които корабите се бяха натъквали, кашалотите подскачаха досущ като акробати. И тук гъмжеше от обичайните за морето морски прасета, делфини и акули, ала рибите, които ставаха за ядене, се хващаха по-трудно, понеже бяха по-чевръсти и се носеха заедно с големите вълни. Случваше се край корабите да се появи пасаж, благодарение на който хората похапваха рибена чорба, но, общо взето, каторжниците караха на осолено месо и корав хляб, пълен с гънещи се червейчета и гъгрица — чак да ти се отяде. Затова пък затворниците разполагаха с цяла торба изсушени цитрусови кори и всеки ден дъвчеха по парченце от тях.

Докато флотилията напредваше на юг, все по-многобройни ставаха огромните птици, наречени албатроси, ала ако някой честолюбив пехотинец посегнеше към кремъклийката, та да се облажи на обяд с печен албатрос, моряците се хвърляха ужасени да го озаптяват: било лошо предзнаменование за кораба, ако убиеш някой от тия повелители на въздуха.

Новата болест плъзна най-напред сред пехотинците, ала не след дълго се прехвърли и в затвора. И отново всички се запретнаха да обеззаразяват, да палят барут, да търкат с четките и да варосват. Импровизираният лазарет с наровете по средата отново се напълни и по време на страховита буря един от каторжниците издъхна. Корабният лекар Балмейн, вече по-склонен да отскача долу, където сега се носеха по-приятни миризми, — прекарваше доста време в затвора и в помещението за нисшите офицери. Стига времето да го позволяваше, лекарят се разпореждаше отново да се обеззаразява, да се търка с четките и да се белосва, макар че ритуалът очевидно не постигаше нищо, освен че даваше още малко светлинка, та Ричард, Бил, Уил, Неди и другите да четат, ако горната палуба е задръстена с платна и моряци. По време на този низ от премеждия се оказа, че капитан Синклер съвсем не е лош мореплавател. Излезеше ли попътен вятър, той тутакси опъваше платната, а сетне, ако вятърът променяше посоката си, ги прибираше за броени минути. Опъвай платната, прибирай ги, опъвай платната, прибирай ги… Нищо чудно, че Джон Пауър, Уили Дринг и Джо Робинсън не се и вясваха в затвора. Капитанът и неговите помощници използваха всички до последния човек в екипажа. Нямаше нищо по-лошо от това хората да не достигат и между вахтите да не си почиват както трябва.