В капана на времето [bg]

— Принцеса Дьо Роан, мадам. Тя пожела да изчака да се събудите, но после дойде и мадам Дьо Орбанвил и аз реших, че вероятно…

— Всичко е наред, Магнус. — Седнах и си свалих крака от леглото. — Ще сляза.

Радвах се на гостите. Бяхме спрели да се забавляваме през последния месец и разговорите и оживлението ми липсваха, колкото и глупави да бяха. Луиз често идваше да поседи с мен и да ме извести за последните събития в двора, но не бях виждала от доста време Мари дьо Орбанвил. Чудех се какво ли я води насам.

Вече бях тромава и слизах бавно по стълбите. Вратата на салона беше затворена, но аз чух ясно гласа вътре:

— Мислиш ли, че тя знае?

Въпросът, зададен с тихия тон на сплетничеството, стигна до мен точно когато щях да вляза в салона. Спрях на прага и изчаках.

Говореше Мари дьо Орбанвил. Добре дошла навсякъде заради положението на възрастния ѝ съпруг и твърде общителна дори за френските стандарти, тя научаваше всичко, което си струваше да се научи на територията на Париж.

— Какво да знае? — попита Луиз. Във високия ѝ глас се усещаше съвършената самоувереност на родената аристократка, която не я е грижа кой какво е чул.

— О, ама ти не знаеш ли?! — Мари се хвърли към възможността като коте към мишка. — Господи! Но, разбира се, аз самата чух само преди час.

И веднага изтича при мен, за да ми го разкажеш, помислих си. Каквото и да беше „то”. Реших, че ще е най-добре да чуя непречистената версия от позицията си в коридора.

— Лорд Брох Туарах — каза Мери и не ми трябваше да я виждам, за да си представя как се е навела напред, зелените очи се стрелкат наляво-надясно и бляскат от удоволствие. — Тази сутрин е предизвикал един англичанин на дуел — заради курва!

— Какво! — викът на Луиз заглуши моето ахване. Хванах се за една малка масичка и пред очите ми се завъртяха черни петна. Сякаш светът започна да се разпада.

— О, да! — казваше Мари. — Жак Винсен е бил там; той каза на съпруга ми! Станало в онзи бардак близо до рибния пазар — представи си, да ходиш в бардак в такъв ранен час! Мъжете са много странни. Както и да е, Жак бил на питие при мадам Елиз, която върти онова място, когато внезапно от горния етаж се чул ужасен писък, а после удари и викове.

Тя замълча да си поеме дъх — и за драматичен ефект, — после чух, че отпива от нещо.

— Та значи, Жак веднага се втурнал по стълбите — е, поне той така казва; аз си мисля, че по-скоро се е скрил зад дивана, защото е голям страхливец — и след още викове и удари се чул страшен трясък и един английски офицер бил запратен надолу по стълбите полугол и с накривена перука. И кой мислиш се появил на върха на стълбището, като Божий отмъстител, ами нашият малък Джеймс!

— Не! Можех да се закълна, че той е последният мъж, който… Но продължавай! Какво е станало после?

Чашата с чай звънна тихо върху чинийката, последвана oт гласа на Мари, която освободи развълнуваната си тирада от модулациите на поверителността.