Наследството на Карл Велики [bg]

Стефани прекара нощта в дома на Едуин Дейвис — скромен апартамент с две спални и две бани в комплекса „Уотъргейт“. Скосените стени, гредите по таваните с различна височина и многобройните ниши създаваха впечатлението за малко странен приложен кубизъм. Лишените от украса стени в цвят зряла круша предизвикваха доста особено, но не и неприятно чувство. Дейвис обясни, че не е пипал нищо и постепенно е свикнал със скромното обзавеждане в жилището си.

Бяха се прибрали във Вашингтон на борда на „Марийн 1“ заедно с президента и бяха успели да поспят няколко часа. Тя взе душ, а Дейвис я заведе да си купи дрехи в един бутик. Доста скъпо се оказа, но тя нямаше друг избор, тъй като онова, е което беше тръгнала от Атланта, беше в доста окаяно състояние. Бе заминала за Шарлот с увереността, че нещата ще приключат за двайсет и четири часа, но те се бяха проточили вече цели три дни. И краят не се виждаше. След душа и бръсненето Дейвис се преоблече в тъмносин панталон и бледожълта риза. Лицето му все още носеше следи от битката с убиеца, но вече изглеждаше доста по-добре.

— Можем да хапнем долу — предложи той. — Аз го правя постоянно, защото не мога да си сваря дори едно яйце.

— Президентът наистина ти е приятел — подхвърли тя, усещайки, че събитията от изтеклата нощ не излизат от главата на съветника. — Заради теб се излага на голям риск.

— Знам — пусна крива усмивка Дейвис. — Сега е наш ред.

Стефани не можеше да скрие възхищението си от този мъж. Оказа се, че той няма нищо общо е представата, която си беше изградила за него. Доста безразсъден по отношение на личната си безопасност, но в замяна на това всеотдаен.

Телефонът иззвъня и Дейвис вдигна слушалката. И двамата очакваха това обаждане. Дълбоката тишина в апартамента й позволяваше да чува всяка дума.