Наследството на Карл Велики [bg]

Стефани забеляза още нещо.

— Погледни в дъното, надясно — прошепна тя.

Част от далечната стена беше срутена, дупката тънеше в мрак. Тя огледа следите от лапи в праха, които водеха към нея.

— Кучетата със сигурност знаят какво има зад тази стена.

Сякаш разбрали, че говорят за тях, двата песа настръхнаха и започнаха да лаят.

— Трябва да ги разкараме — промърмори Стефани, насочила вниманието си обратно към животните.

Размениха си местата с насочени оръжия, но кучетата нямаха никакво намерение да отстъпят храната си. Едното се стрелна напред, после рязко спря.

— Ще стрелям — предупреди я Дейвис.

Куршумът му попадна в дъските между двете животни. Те изквичаха и объркано отскочиха назад. Вторият изстрел ги накара да излетят през вратата към коридора. Но едва изминали няколко крачки, те спряха и се обърнаха. Бяха се сетили за храната. Стефани стреля на свой ред и прекрати колебанията им. Песовете излетяха през входната врата и изчезнаха.

Тя въздъхна с облекчение. Дейвис влезе в стаята и се наведе над отрязаната ръка.

— Трябва да видим какво има там — промърмори той и погледна към тъмната ниша.

Тя не беше на същото мнение, но замълча. Знаеше, че нищо не може да разубеди партньора й. Следите от кучешките лапи свършваха пред няколко дървени стъпала, зад които цареше непрогледен мрак.

— Може би е някакъв стар килер.

Стефани заслиза, следвана по петите от Дейвис. Спря на площадката, обзета от колебание. Очите й постепенно се нагодиха към тъмнината. В здрача се очерта квадратно помещение, не повече от три на три метра. Далечната стена беше изсечена направо в скалата, а подът беше покрит с пръст. Таванът се крепеше на дебели кръстосани греди. Въздухът беше тежък и застоял.

— Слава богу, че няма други кучета — промърмори зад гърба й Дейвис.

После го видя.

Облечен в палто труп, проснат на пода. Китката на едната ръка липсваше. Моментално го позна, въпреки че част от лицето му беше отнесено от куршум.

Лангфорд Рамзи.

— Дълговете са платени — прошепна тя.

Дейвис я заобиколи и се наведе над трупа.

— Съжалявам, че някой ме е изпреварил! — процеди през зъби той.

— Така е по-добре.

Внезапно над главите им се разнесе шум от стъпки. Очите на Дейвис механично се вдигнаха към дървения таван.

— Не е куче — прошепна той.