Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Вече си мъж, Микаел. Трябва да отрежем тези бебешки къдрици. Момчето отново притисна страна в коляното й.
Домарис се обърна към сестра си.
— Дай ми бебето, моля те, Деорис. Искам да го видя — или може би е тя?
— Момче е — каза Деорис и поставя пухкавото розово бебе в ръцете на сестра си.
— Толкова е сладък! — засмя се Домарис, после отново вдигна учудено очи към сестра си. — Кой?… — въпросът замря на устните й.
Лицето на Деорис стана изведнъж много сериозно. Тя взе ръката на сестра си и каза:
— Детето ти умря заради мен. Арват не можеше да бъде посветен в по-висша степен на познанието, защото нямате дете. Аз… нося твоето задължение и Арват… прие.
— Значи — това с синът на Арват?
Деорис сякаш не я чу и продължи:
— Той искаше дори да ме вземе за жена, но аз не пожелах — струваше ми се… грозно да ти ставам… наследница. После — всичко се нареди като по чудо. Родителите на Арват още живеят тук, в Ахтарат, и помолиха сина си те да отгледат бебето, след като той… така и не си взе втора жена. Той ме помоли да доведа малкия — не можеше да го прати по друг човек и… и Раджаста се съгласи да доведа Микаел — той вече възмъжа и е редно да бъде представен като наследник на баща си. Качих се на кораба с децата и… — тя сви рамене и замълча.
— Имаш ли и други деца?
— Не, само Нари.
Домарис се загледа в къдравата главичка на бебето, което седеше и се смееше в скута й; сега, когато знаеше кой е баща му, й се стори, че дори забелязва в чертите му някаква прилика с Арват. Вдигна очи и забеляза малко тъжното изражение на сестра си.
— Деорис… — започна тя, но в същия момент вратата се отвори рязко и едно съвсем младо момиче влезе забързано, но веднага спря и загледа смутено непознатите.
— Съжалявам, господарке Домарис — каза то объркано. — Не знаех, че имаш гости.
Деорис се обърна и погледна към момичето — беше около десетгодишно, високо за възрастта си, слабичко и стройно, със съвсем светлоруса, права коса, която падаше тежко по раменете му и обрамчваше слабо лице с фини черти, от което гледаха изпод тъмни мигли много светли очи — толкова светлосиви, че понякога изглеждаха сребристи…
— Домарис! — ахна Деорис. — Домарис, коя с тя? Чие е това дете? Луда ли съм или сънувам?
— Не можеш ли да предположиш, мила? — отвърна тихо Домарис.
— Недей, Домарис, не мога да го понеса! — Деорис изхлипа. — Ти… никога не си виждала Демара…
— Сестро, погледни ме! — каза Домарис. — Как можеш да предположиш, че ще се шегувам така жестоко с теб? Това е дъщеря ти, Деорис! Твоето малко момиченце — Тирики, Тирики, ела, скъпа, това е майка ти!
Момичето вдигна много плахо поглед към Деорис, без да смее да пристъпи, а Домарис наблюдаваше как на лицето на сестра й изгрява неуверено надеждата и все още не може да се пребори с недоверието и страна.
— Но, Домарис, нали бебето умря при раждането! — прошепна Деорис и изведнъж се разплака — хлипаше така, че цялото й тяло се разтърсваше, и лицето й се обля в сълзи. Плачеше и не можеше да спре, сякаш трябваше да изплаче всички преглъщани през последните десет години сълзи, да измие от сърцето си кошмара на самотата. — Значи не е било сън! Мислех, че съм сънувала — стори ми се, че видях Рейота да влиза в колибата и да взима бебето — но после ми казаха, че е умряла…
Домарис остави бебето на дивана и отиде бързо при сестра си. Притисна тъмнокосата глава към гърдите си и прошепна:
— Прости ни, сестричке. Сама не знаех как да постъпя, не знаех какво да кажа — затова казах на жреците, че бебето е умряло — за да не ми пречат, докато реша как да постъпя по-нататък горкото ми момиче… През всички тези години ти си мислела… — тя вдигна глава и каза: — Ела тук, Тирики.
Момичето все още се колебаеше, но когато срещна изпълнения с копнеж поглед на Деорис, която все още не смееше да повярва и чудото, сърцето и се изпълни с топлота към тази непозната, много красива жена, която я гледаше с толкова обич и надежда. Пристъпи напред и се озова в прегръдките й. Погледна плахо лицето й и прошепна:
— Недей да плачеш… не бива! Господарке Домарис… тя наистина ли си ми майка?
— Да, скъпа, да — отвърна Домарис и Тирики, успокоена, се притисна отново към гърдите на плачещата Деорис. Домарис се опитваше да се усмихне, но също плачеше.