Реката на синия огън

— Една жена ме посещава в сънищата ми.

— Които сънуваш тук? В тази мрежа?

— Да. И я видях поне в една от симулациите.

Той разказа всичко, което помнеше от първите сънища до последните, без да може да спре напиращите думи. Описа личната си среща с нея в симулацията на Марс. Повтори онова, което му бе казала, проговаряйки през устата на детето от ледниковата епоха.

— Но всичко това няма никакъв смисъл — приключи той. — „Отиди в Дома на Скитника и освободи Тъкачката“ — това би могло да означава много неща.

Нанди дълго време мълча замислен. Светлината се засили, мятайки дълги сталактитни сенки върху тавана на пещерата. Най-накрая тъмнокожият мъж за втори път започна да се смее.

— Какво смешно има?

— Предполагам, причината е, че толкова дълго време завиждахме на всичко британско, което ни беше натрапено, от нашите завоеватели и на което никога не ни беше напълно разрешено да се порадваме. Сега, изглежда, едно образование по класическите езици в университета във Варанаси дава по-добра основа от едно образование в самата Англия.

— За какво говориш?

Пол се опита да обуздае гнева си, но този човек се присмиваше над собствения му живот. Колкото и покъртителен да беше той, а в момента и осеян с бели петна, той беше всичко, което притежаваше.

— Подозирам, че търсиш Итака, приятелю Пол. Домът на Скитника е в Итака.

Отверстието на пещерата беше пред тях, бълващо светлина, която превръщаше речната повърхност в позлатено фолио. Пол присви очи.

— Итака…?

— Човече Божи, нима не си чел Омир? Хаосът в английското училище е дори по-голям, отколкото си мислех.

Нанди, изглежда, се забавляваше. Той заработи бързо с греблото, прекарвайки ги помежду многобройните скали в отверстието на пещерата, докато най-после излязоха навън, под лъчите на най-яркото и ослепително слънце, което Пол бе виждал някога. Малко след това, когато заслепените му очи най-после започнаха да привикват, там, където свършваше лъкатушещата през обраслата с гора долина ивица на реката, той съзря просналата се в далечината плоска, тъмна и кротка повърхност на океана. Забеляза също така, че нещо с цвета на водата пред тях не беше както трябва.

В този момент се заби първата стрела. Пол зяпна от изумление, когато тя затрептя пред очите му на носа на лодката, само на сантиметри от ръката му. Сякаш това бе напълно нов и уникален предмет за него. Миг по-късно друга стрела се заби в дървото до първата и в този момент Нанди изкрещя зад него.

Пол се обърна и видя един поток, който пресичаше борова гора и се вливаше в Алф. Вероятно беше притокът, за който бе споменал Нанди. По тази малка река към тях с пълна скорост се приближаваха две лодки, все още на стотина метра разстояние, което скъсяваха светкавично, управлявани от по шестима гребци.

Стрелците, които стояха на носа на водещата лодка, бяха облечени в коприна, чиито крещящи, потрепващи цветове отразяваха слънчевата светлина. Единият опъна своя лък и пусна тетивата. Миг по-късно нещо изсвистя покрай главата на Пол.

Нанди се бе строполил върху пейката, една тънка черна стрела стърчеше от бедрото му, а широките му панталони вече бяха подгизнали от кръв.