Реката на синия огън

Замаян, в първия момент Пол не отговори. Не беше в състояние да каже дали току-що беше чул някакво дълбоко прозрение, или бе станал свидетел на бълнуванията на религиозен маниак, човек, докаран до ръба на лудостта от преживяната трагедия.

— Не мисля, че разбирам нещо — отвърна най-после той. — По-скоро не.

— Питаш се с що за безумец си се събрал, нали? Нанди се усмихна уморено. Под засилващата се светлина той не изглеждаше чак толкова страшен.

— В ямата за кремиране, където бяха изгорени родителите ми, узнах кой е най-големият ми грях. Моят грях беше, че бях повярвал, че аз съм мярката на вселената. Години по-късно, когато се озовах в едно друго място за кремация, подготвяйки се според ритуала на Шива — за да стана агхори, както казваме ние — за тази задача, разбрах, че дори онези деца през карантината, така ужасяващо малтретирани и убивани пред очите ми, са били част от плътта на Бога. Дори техните убийци са били Бог, изпълняващи работата на Бога.

Пол усети тежест в главата си от струпалите се в нея мисли.

— Все пак нищичко не разбирам, а ако разбирам, не го приемам. Ако убийството е работа на Бога, тогава ти защо си подхванал битка срещу тези от Граала?

— Защото такава ми е задачата, Пол Джонас. И чрез моите действия и моята издръжливост ще се проявят и ще станат видими Божиите желания. Братството на Граала също върши работата на Бога, както и аз, макар те да не го вярват и очевидно смятат обратното за вярно. А съм сигурен, че и ти мислиш по този начин.

Малко преди това, отчаян от мисълта, че е преследван, Пол бе отхвърлял идеята за собствената си значимост. Но сега, докато слушаше този човек да го описва като още една прашинка в неумолимата небесна машинария, той усети, че се понася в противоположната посока. Някакво самолюбие, нещо, което не би могъл да не хареса или дори да (отдели от себе си, отхвърли идеята.

— Всички ли са като теб в такъв случай? — запита най-после той. — Хората от Кръга? Всички ли са поклонници на Шива?

Нанди за първи път се разсмя.

— О, за Бога, не. Или би трябвало да кажа: „О, небеса, не.“ Ние изповядваме различни религии и вероучения. Обединява ни само познанието ни за вечността и волята ни да посветим живота си да й служим.

Пол не се стърпя да не се усмихне.

— Екуменици. Баба ми непрекъснато повтаряше, че сте най-голямата опасност.

— Моля?

— Нищо. Малко семеен хумор.

Пол вдигна очи. Тук ледът върху пещерните стени малко бе изтънял поради позатоплилия се въздух. Той остави одеялото да се свлече и протегна ръце.

— И какво още? Какво ни чака, имам предвид? Накъде отиваме?

— Към следващата симулация — отвърна спътникът му, гребейки все така неуморимо с крехките си ръце, които се движеха почти като автомати.

— Там ще ти съобщя името на моя неприятел, който както изглежда, е и твой. След което ще продължа по собствения си път.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето на Нанди отново придоби неумолим израз като заключена врата.